Солен е вкусът на времето (Максимализмът убива)

Винаги съм казвал: “Защо трябва да избираш, като можеш да имаш всичко?!”. Да, но както вече съм писал, имам интереси “всякакви”, а на всичкото отгоре съм и крайно впечатлителен. Като се замисля за себе си и се асоциирам с Брох, описан от Канети. И той като мен бил изключително впечатлителен. Постоянно тръгвал за някъде, а се озовавал другаде, защото по пътя нещо привличало вниманието му, а той не можел да стои безучастен, без да разбере историята, която се крие зад “нещото”. Канети пишеше, доколкото си спомням, че Брох следвал “човешкият дъх”. А може и да бъркам и да си го перифразирам, но както и да е. Затова Брох си определял срещи, за да има едно наум, че в еди-колко си часа трябва да е на еди-кое си място при еди-кой си човек. И той като мен се е занимавал с много неща наведнъж. Как ли е успявал? Как му е стигало времето? Щото аз трудно се оправям. Страхът, че ще пропусна “нещо” интересно и неспособността ми да отказвам ангажименти ме подлудяват. В момента седя в разхвърляната си стая, дъвча филтърът на поредната цигара и се блещя пред три недовършени статии, два започнати сценария, един закъснял задкадров текст, 5 изпита, които трябва да взема до 10 ноември, щото лошо ми се пише, други два през декември, за които се записах от тщеславие, някакво маркетингово проучване на западните Балкани, с което се захванах, без да се замислям, три филма, които ме подмамват да ги изгледам, новата книга, която ме е страх да отворя... Голяма част от “нещата” естествено са “подправени” с крайни срокове.

А аз незнайно защо (вероятно от паника и безпомощност) седя и пиша този текст.

Времето никога не стига! “Ех, ако имах 5 живота- един да пропия, друг да пропътувам...” Кой го беше казал?

Да, солен е вкусът на времето! А моята разпръснатост го подсолява допълнително.