четвъртък, 5 август 2010 г.

Голямото местене по дългия път

Als Zarathustra dreissig Jahre alt war, verliess er seine Heimat und den See seiner Heimat und ging in das Gebirge. Hier genoss er seines Geistes und seiner Einsamkeit und wurde dessen zehn Jahre nicht muede...



НАКРАТКО: БЛОГЪТ СЕ МЕСТИ НА НОВ АДРЕС- http://www.suzercatel.net/

НАДЪЛГО:

Някак неусетно блогът навърши три години. И като всяко дете на тази възраст подивя. Започна да троши и разглобява всичко попаднало в ръцете му, да бърка в контактите, да събаря столове и мебели. Двамата с Jah-Sen се видяхме в чудо. Уж се бяхме подготвили като родители за този период, бяхме изчели цялата налична педагогическа литература и знаехме, че това е неговия начин за опознаване на околния свят, но нещата започнаха да излизат извън контрол. Макар да не искахме нашите семейни проблеми да излизат наяве, положението стана нетърпимо и решихме да се посъветваме с приятелски блог семейства какво да правим. При тези консултации се оказа, че сме били в неведение за много факти относно блоговете и тяхната психология. Това, което ни фрустрира най- много, беше разкритието, че положението с възрастта при блоговете е подобно с това на кучешките години, т.е. една блог година се равнява на седем човешки. Оказа се, че се грижим не за тригодишно бебе, а за двадесетгодишен хулиган. Започнаха да ни гризат основателни съмнения, че невъздържаното поведение на нашата рожба е резултат от злоупотреба с наркотици и алкохол, а не от невинно детско любопитство. Когато взехме решението да създадем блога, с Jah-Sen се споразумяхме, че за разлика от повечето български родители няма да дундуркаме отрочето си до преклонна възраст, а ще го стимулираме с навършването на пълнолетие да поеме по свой собствен път. Но реализацията на това решение щеше да бъде трудна. При всеки намек да започне работа или да помисли за бъдещето си, този гаден хаймана- блогът започваше да се държи все по- невъзпитано и предизвикателно. Спря дори да се къпе и да почиства стая си, в резултат на което къщата заприлича на кочина!
Тогава се сетих, че преди известно време Даниел беше казал, че “да смениш блога е по- лесно, отколкото да смениш къщата и по- безболезнено, отколкото да смениш жената”. Jah-Sen се съгласи с мен. Незабавно преведохме плана си в действие.
Решихме старата къща да я оставим на хлапето- нека се оправя с кочината. Така местните клюкарки няма да ни обвинят, че не сме направили нищо за детето ни. Но пък му спряхме издръжката, за да видим какво ще направи. Вероятно ще му идваме на гости от време на време, но няма да му казваме новия си адрес, за да не ни се натресе неканен.
А ние изтеглихме спестяванията си и купихме малка вила в планината, обзаведохме я в минималистичен японски дзен стил, след което се оттеглихме на заслужена почивка в нея.
Не вярвате ли вие, елате ни на гости.
Адресът е http://www.suzercatel.net/
Така че, ако имате проблеми с блога си, можете да последвате нашия пример.
Хайде със здраве! Трябва да бързам, че Jah-Sen монтира новите галерии в къщата и като свърши ще е уморен и гладен, а аз не съм забъркал нито коктейлите, нито съм сготвил.

неделя, 25 юли 2010 г.

Да имаш и да нямаш...

- Имаш ли си някого?
- Имам.
- Коя е? Познавам ли я? На колко години е?
- Защо “я”? Защо не “го”? Странна е тази промяна на рода във въпросите ти. Първо ме питаш за “някого”, а след това всичко минава в женски род...
- Аха! Щом увърташ така, значи си нямаш...
- Имам. Себе си!

***

Колко от нас спокойно могат да кажат, че се притежават, че се имат?!
Че са наясно със себе си и не воюват всекидневно със своите демони?!
Колко?!
А колко от нас си мислят, че “имат” някого, че той/ тя им принадлежи?!

От поредицата “Разговор на деня”

петък, 16 юли 2010 г.

Провокация (+ концертна класация)

Голям концерт- голяма тъпканица. Опитните концертни ветерани като нас обаче знаят кога да влязат в залата. Важно е да не си пръв, за да не се чувстваш като глупак в празното помещение, но и да избереш правилния момент, за да избегнеш голямата блъсканица и да заемеш хубаво място с изглед към сцената, подготвяйки си и маршрут за изтегляне след концерта. Ние влязохме в точното време и на точното място като истински победители. Ала казано е в Библията: “Последните ще станат първи”. И то се случи. Нахлуха пъпчасалите тийнейджъри с кръвясали очи и разкатаха фамилията на ситуирането ни. Блъскаха се като невидели все едно бяхме на опашка за хранителни стоки през 90те години на миналия век. Нормално. Все пак бяхме на концерт. Преди да започне голямото стълпотворение забелязах Ж.
- Ооооооооо, радвам се да видя млади фенове!- подхвърлих й весело.
- Какво искаш да кажеш с това “млади”, а ?!
- Започнах да следя “бристолската сцена” около 5 години след възникването й като течение, т.е. от 1992ра...
- Лелее, тогава съм била на 4 години...
- Ами какво да си говорим тогава?
Междувременно положението се влошаваше и затягаше. Нашата групичка се оказа затисната и избутвана от двете противоположни вълни- тези, които искаха да минат по- напред и онези, които не искаха да ги допуснат. Трябваше да задържим поне тази позиция. Таман си мислех, че няма начин да стане по- зле, когато в резултат на всеобщото лашкане се озовахме фронтално на входа на залата, откъдето напираше огромен поток закъснели зрители. Всъщност, трябва да призная, за да не ме сметнете за стар мърморко, че публиката се държеше доста възпитано в сравнение с други подобни мероприятия, на които съм присъствал. В този момент, докато се опитвах да извиня блъскащите се и да запазя позитивното си отношение към случващото се, почти бях стъпкан от една симпатична двойка, придвижваща се към сцената напряко през всички установени вече “пътеки” и “потоци”. Момчето беше вдигнало над главата си един картонен поднос с дръжки и гнезда за чаши с наливна бира- много удобно приспособление, получило широко разпространение на подобен род събития през последните години. Но колкото и да беше удобно това приспособление, ръчкането вече беше толкова настървено, че минавайки покрай мен младежът залитна, губейки равновесие и ме поля с част от скъпоценната кехлибарена течност.
- Лекооооооо! Не зяносвай бирата- скъпа е и е подсъдно!- извиках му в ухото.
- Някой няма ли да ми помогне ?- изхриптя пичът, застопорявайки се пред мен.
- Веднага ще те облекча! Само дай една бира!
Репликата ми е пример за формулираната от Jah- Sen, но неоткрита от него “Теория на провокативната комуникация”. Обикновено, когато се срещаме с нови и непознати хора, им подхвърляме някоя реплика с двусмислено значение и тон, а след това гледаме как ще реагират. Ако се намусят, значи не струват, но ако ни отговорят в същия стил или позитивно, в повечето случаи се оказват свежи “агенти”. Очаквах, предвид изнервеността на ситуацията, пичът да ми тегли една “благословия”. Той обаче свали подноса, а момичето взе една от бирите в него и ми я подаде с усмивка. И казано е в Библията: “Поискай и ще ти се даде, почукай и ще ти се отвори”.

На излизане от залата след концерта засякохме отново същото момче пред входа.
- Благодаря за бирата...
- Няма за какво... Не знам за вас, но аз взех своето. Една сбъдната мечта...
- Ние също...

Симпатични млади хора. Дай, Боже, повече такива.



----



Снощното преживяване се нарежда засега на първо място в класацията ми за подобни събития през тази година.

Ето я и нея:
Пълно двустранно подравняване


1. Massive attack в София.

Не достигнаха нивото на легендарното си фестивално изпълнение през 2004та, но със сигурност задминаха представянето си във Виена ноември миналата година. Мястото на концерта беше лошо. Нямаше никаква вентилация. По- добре да го бяха направили на открито. Това е забележка към организаторите.

Групата се раздаде на 100 %. Публиката беше невероятна. Пробата на звука е била направена професионално и високите тонове не се размазваха както при Rammstein в Белград. Осветлението беше великолепно и концептуално направено. Визуализацията беше минималистична, но отново направена със стил и носеше послание.

Бяха си направили труда да преведат надписите на български, което показваше лично отношение към публиката. Лично отношение имаше в поведението на всички изпълнители. 3D дори ни благодари за парите, които сме похарчили за билети.

Massive attack си остават култова група с позиция и никой не може да ги обвини в комерсиализъм!

Засега това е концерта на годината за мен.

2. Rammstein в Белград

Много добре изпипано и професионално шоу. Страхотни светлинни и пиротехнически ефекти. Звукът беше малко проблемен, но атмосферата на Београдска арена компенсираше “дефекта”. Голям почитател съм на групата, много се радвах на преживяването, но въпреки това в мен остана усещането, че за членовете на бандата това си беше просто работа. Качествено изпълнена работа, но нищо повече. Имаше някаква рутина, която леко потискаше.

3. Sofia Rocks a.k.a Sonisphere festival (първият ден)

Бях си взел билет на лошо място, с единия крак почти извън стадиона, и може би затова не успях да се насладя на преживяването. Metallica се раздадоха максимално, но пак имах усещането, че ям “претоплената манджа” на една умираща легенда.

понеделник, 28 юни 2010 г.

Скръбна вест: спомина се “703”


снимката е оттук>

На 28.06.2010 г. след 15 години клуб 703 затваря врати.

Благодаря ви, че бяхте с нас.

(надпис на входната врата)

Когато говоря на приятели за клуб "703" и се налага да опиша духа му, винаги припявам онзи ред от основната песен на сериала "Бар "Наздраве", в който се казва where everybody knows your name… Това му е хубавото на "703" - че тук винаги знаеш кого можеш да видиш. Уютът му прилича на този от малките английски кафе барове, където усещането за лукс идва от смислените разговори и енергия наоколо, а не от имитации на леопардови кожи по диваните или последен писък осветителни тела. Тук можеш да оставиш или получиш пратка, да четеш преса на спокойствие, да слушаш хубава музика, да се запознаеш с някой интересен човек.

Мария Касимова, Непретенциозен и емоционален гид за местата за срещи в София, Капитал Light

Дълъг бар с мраморно покритие, червени стени, old-school вентилатори на тавана, велурени столове и примижаващи лампи. Плюс много черно-бели снимки. И много джаз. Това е рецептата на “703“, която, колкото и проста да изглежда, си остава уникална.

Въпреки че работи едва до полунощ, заведението е многофункционално - както за кафе и вестници до витрината сутрин, така и за романтично държане за ръце в ъгъла вечер. Клуб “703“ може да бъде хем кварталното кафене тип “Central Perk“, хем вълнуващият спот за спокойна съботна вечер.

Напълно логично точно този микс между “моето място“ и “популярния бар“ се харесва на столичните арт среди, на чужденците, решили да си покажат носа извън “J. J. Murphy’s“, и на работещите хора от идеалния софийски център.

Всъщност точно за работещите хора “703“ се явява нещо повече от бар. За тях той е нещо като успокоително. Най-малкото, защото именно това място крие формулата за бягство от стреса. Вярно - пред витрината хора, кучета и автомобили се надбягват в мръсния сняг. Но зад нея има черен чай, малък коняк и много джаз.

Е, не е ли идилия?

Христо Запрянов, Клубизъм: Антистрес, сп. Тема

Някои места минават през живота ти, дават ти каквото могат или каквото търсиш и изчезват, неиздържали проверката на времето, за да се превърнат в смътен сладникав спомен. Така се случи с повечето заведения от “бермудския триъгълник” на моята младост, но не и със “703”, макар да се намираше в непосредствена близост до тях.

“703” беше като дом. Дори да си го напуснал, знаеш, че той е там и можеш да се върнеш по всяко време, за да се заредиш с топлина и уют. Домът не е просто сграда, а хора, които те разбират и обичат- общност. Това беше “703”- общност.

Винаги, когато съм се връщал от дълъг път, особено от някоя касапница, София ми се е струвала някак чужда, но ми стигаше само да мина покрай клуба, без да влизам в него, за да се почувствам спокоен.

Много клубове затвориха врати през тези години, но “703” оцеля. Периодично се разнасяха слухове, че ще го затворят и на негово място ще открият я “Старбъкс”, я “Ла Коста”, но ние не вярвахме и това не се случваше. Единственото чисто софийско кътче със собствена атмосфера без полъх на “мърчандайзинг”, “франчайзинг” или какъвто и да е “...зинг”.

Заведението се пръска по шевовете, не можеш да си намериш място, но нещо във въздуха ни потиска. Все пак сме на погребение. Смуча си питието и се оглеждам. Осъзнавам... На тази маса седяхме, когато я изпращах да търси щастието си в чужбина. На нея седях и с М и с една друга С., без да имам още ни най- малка представа каква роля ще изиграят в живота ми. А на онази в ъгъла съм написал толкова статии, разкази и сценарни бележки. На срещуположната пък съм прекарвал сума вечери в разговори за кино и обсъждане на идеи за филми с приятели. На нея беше първата ми среща с жената, която и сега бележи живота ми. На онзи край на бара съм слушал с часове глупостите на Д. или пък съм си говорил след случайна среща с вещичката Нуша... А зад бара в началото стоеше Белослава. Постоянно беше фраш с някакви известни личности- писатели, сценаристи, оператори, фотографи и дизайнери, но не от ранга на Азис...

Беше ми много приятно, когато видех седнали до прозореца старите дами, живеещи по околните улички. Навяваше ми спомени за Виена...

Сещам се за едно от любимите си кафенета в дунавската столица- “Нихилизъм”. Доколкото знам, преди известно време е имало някакви опити да го превърнат в магазин заради икономическата конюнктура, но всички се възпротивили. Все пак това е било любимо заведение на Климт. Във Виена можеш да седнеш в кафене с над 120-годишна история и да се окаже, че седиш на стола, в който е седял Греъм Грийн, докато е пишел “Третият мъж”. Но ние сме в София...

- От утре сме безпризорни- казва В.

Изведнъж почувствах зверска умора и тъга. Изпразних чашата си и се гмурнах в дъжда.

сряда, 16 юни 2010 г.

Мръсни стандарти

- Добро утро, моряко! Как си?
- Добро утро, вещице! Снощи те сънувах...
- Мръсен ли беше сънят ти?
- Ами... Не, не мисля...
- Защоооооооооооооооооо?!?!?!?!?
- Защото нашите представи за мръсно са различни от общоприетите стандарти. Всъщност, ние поставяме нови стандарти за "мръсно"...

От поредицата "Разговор на деня"

вторник, 8 юни 2010 г.

Българите

Ку- ку презареждане "Българите" from on Vimeo.



Кой е истинският българин? Този въпрос задава Ку-ку Презареждане в новия си брой. Ще се срещнем последователно с главата на циганско семейство, популярна журналистка, бесарабска българка и мюсюлманин - всички те ще споделят своите виждания по темата за българското и българщината.

Може ли циганската кръв да обедини българите? Разделя ли религията хората? Сплотена нация ли сме? Ще успее ли пъкленият план на проф. Евгениев? За агресивния национализъм и пролуките в националните ни практики и манталитет. Задружни ли сме или не сме за другите, това което сме за себе си...

вторник, 1 юни 2010 г.

Промяната на вятъра

Ку- ку презареждане "Промяната на вятъра" from on Vimeo.

Вятърът на промяната, като всеки вятър, отминава и оставя само това, което носи. В случая - промяната. Времето на 90-те години е еуфорично, хаотично, отварящо врати за въображението и надеждите. Днес, в сравнение с това
"измечтано" време, хората са приземени. И по-недоволни. А сегашните студенти дори не си спомнят какво точно е станало. "Ку-ку презареждане" тръгва по петите на избягалия вятър, за да намери посоката му. Защото - кой е по-важен? Промяната или Вятърът?

В този брой няколко човека ни водят към Промяната и промените след нея. Фори Светулката, организатор на романтичните нощни бдения с хиляди запалени свещи от времето на ранната демокрация, е почти забравен, но не е забравил миналото. Мис протест ‘97 - Лада Карагьозова, дала карамфил на пазещия протестиращите тогава тълпи полицай, е все така красива, но по-тъжна. Междувременно млад политик разсъждава за политиците, а на фона на приземените надежди под огромен социалистически паметник живее човек, който все още мечтае за своята любима... Казват, че нищо не е непоправимо, докато не бъде забравено. Дали е така и с поувяхналите очаквания на народ, който все още търси отговорите за Промяната и за себе си? Ако искате да видите и как би изглеждала рок-бандата на българските политици, копчето на дистанционното ще Ви заведе там. Без значение какъв е цветът му.