“Вчера в Държавен вестник беше публикувана приетата наредба постановяваща, че службите, ще могат да събират информация от всеки потребител в Интернет, като това на кого е писал, какви контакти има, какви средства за мигновена комуникация има, кога ги е използвал, с кого и какво точно е правил с тях, както и доста други.”
Честито!
Ако не сте съгласни и не искате това да стане, подпишете отвореното писмо тук>
Може да няма желания ефект, но поне ще кажем “Не”, вместо да мълчим!
През един пролетен ден на далечната 1992 г. пресичах на един от многобройните светофари, разположени по “Борис III” в близост до трамвайните спирки на линия № 5. Пресичах на зелено, на пешеходна пътека. Така са ме учили. Но знаех, че там светлините се сменят много бързо, затова когато зеленото ходещо човече ми мигна, се затичах, за да не го изпусна. През цялото време го гледах и то ми се усмихваше. Оставаха ми две крачки до отсрещния тротоар, но в този момент вдясно от мен се чу пронизителен вой на клаксон и свистене на гуми. В следващия миг вече хвърчах във въздуха. Не се уплаших. Не съм сигурен, че съм съзнавал какво се случва. Единствената мисъл, която мина през главата ми тогава, беше “ега ти въртележката!”. Осъзнах се по- късно, залепнал за една от крайпътните тополи в полулегнало състояние, а наоколо вече се събираха зяпачите. Първото нещо, което попадна пред погледа ми, беше едната ми обувка, лежаща самотно по средата на булеварда. След това научих от очевидци, че когато “онзи” ме е забърсал, съм отскочил, паднал съм върху капака му и с глава съм строшил предното му стъкло. После съм отхвръкнал, вероятно заради набитите спирачки, и дървото ме е спряло.
А “онзи” не закъсня да се присъедини към “очевидците”:
- Как си, момче? Добре ли си?
Беше ми неудобно от всички тези перверзно любопитни погледи впити в мен, затова измънках:
- А, да. Нищо ми няма.
- Хайде! Ще те закарам в “Пирогов” да те прегледат.
- Чакайте малко!- намеси се един от зяпачите- Може би не е добре да го местим! Да извикаме линейка.
- Каква линейка?! Ей къде е “Пирогов”. Ще стане по- бързо.- отвърна “онзи”.
И успя да се наложи. Помогнаха ми да се придвижа до колата му. Все още ми беше доста замаяно. Наистина предното му стъкло беше отишло на кино. Сложиха ме да седна на задната седалка. Предната, до шофьорската, беше заета от някаква мацка. Чувствах се все едно всичките ми кокали бяха натрошени и хвърлени в тялото ми като торба. Но въпреки това можех да се движа. Чак сега успях да разгледам “онзи”. Беше едър, малко пълен, мутренски тип и имаше някакъв проблем с дясното око. Май беше леко кривоглед. Мацката ми се усмихна, предложи ми шоколад, но аз бях много притеснен и отказах.
- Абе, момче, ти защо пресичаш на червено?!- попита ме “онзи” през рамо, докато форсираше колата към болницата.
- А, зелено беше!- отвърнах аз.
- Не, бе! Червено беше!
За момент в мен се прокрадна съмнение- “дали пък светофара не се е сменил в последните секунди преди удара?” Не! Не беше възможно! Нали през цялото време го гледах!
- Сигурен съм, че беше зелено за мен!
“Онзи” явно видя, че няма да ми “надвие”:
- Виж сега к’во. Аз ще кажа на ченгетата както си беше. Ще им кажем, че беше жълто...
Престанах да го слушам, защото една гадна болка ми проряза главата. Беше само за миг, а в следващия бяхме пред “Пирогов”. Тук веднага ме поеха и сложиха в една инвалидна количка. Един санитар ме избута до един кабинет, почука на вратата, надникна вътре, след това се обърна към мен, каза, че след малко ще влезем и изчезна нанякъде. Скоро след това се появи и един полицай. Тогава още не знаех, че там има дежурни от МВР именно за случаи като моя или подобни. Ченгето говори първо с “онзи”. После дойде при мен:
- Какво се случи, момче?
- Ами аз пресичах на зелено... На еди-коя си спирка... тичах, защото там светлините се сменят много бързо...- беше ми трудно да говоря. Макар да бях в кондиция, все още ми беше някак си замаяно, махмурлийско.
- На зелено, така ли? Сигурен ли си?
- Да! През цялото време гледах светлината... освен в последните секунди преди удара да се е сменила... щото нали казах там се сменят бързо...
- А, ясно! И той каза нещо подобно. Я дай телефон да се обадим на вашите.
- Нямам телефон- тогава още не ни бяха поставили. Притесних се, като си представих как нашите ще се изплашат. То вкъщи беше само баба ми де. Ама жената е стара можеше да й стане нещо, като разбере. Принципно никога не съм обичал да съм център на внимание. А ситуацията сега беше точно такава. Почувствах се гузен.- А не може ли да не ги тревожим... Добре съм...
- Не може! Трябва да ги уведомим! Дай си адреса!
Дадох му го. Той пък се обадил в районното ни и от там казали на една от патрулките да мине през нас. Естествено, баба ми е щяла да получи удар. Добре, че й казали, че съм жив и в съзнание. Тя пък веднага помолила един съсед да я докара. Като разбрал за какво става на въпрос, човекът веднага се съгласил. Та докато те са пътували към болницата, мене ме прекараха през сума ти кабинети. Взеха ми кръв, гледаха ми зениците, снимаха ми крака и други части на тялото, опипаха ме- абе пълна програма- да са живи и здрави докторите. Попаднах на свестни. Навсякъде, където ме питаха, отговарях, че съм добре. А и така си мислех. Таман всички прегледи приключиха и мислеха да ме пуснат, когато ни в клин, ни в ръкав на входа на института ми се повдигна и се оказах целия в повръщано. Веднага ме върнаха вътре. Баба ми вече беше пристигнала и се суетеше разтревожена покрай мен. На второ четене установиха, че имам мозъчно сътресение и ме хоспитализираха. Едва почувствал леглото под себе си, съм откъртил и следващите 24 часа съм спал непробудно. Идвала майка ми, после баща ми, стояли, но аз така и не съм разбрал. Срещнали се с ченгето. В протокола пишело, че аз съм бил на зелено, а онзи на жълто, или нещо от този род. Полицаят ги попитал дали искат да заведат дело, щото имало основание, а той познавал един адвокат... Те там са навързани. Препоръчват ти адвокати, а има и самосиндикални, дето обикалят като хиени. Гледат да завържат някое дело. Баща ми бил по- склонен да търси възмездие, но принципно в нашето семейство не обичаме да се влачим по съдилища. Май си го имаме вроденото недоверие към системата, как да го нямаме. А и отмъстителността ни не е от съдебен тип. То ние рядко я и прилагаме де. Повече е останало в исторически план. Специално моите родители бяха образцови граждани. Дупчеха си билетчета по времето, когато струваха 6 стотинки, а контрола минаваше на високосна година. Както и да е. Та майка ми отсякла:
- Нищо не искам! Никакви дела! Важното е, че е жив и не е пострадал повече! Тя, държавата, да си му търси отговорност на “онзи”...
Всичко това добре, ама “държавата” не успя да му потърси “отговорност” на “онзи”. Но да оставим това. Не можете да си представите каква беше изненадата ни, когато след известно време- аз таман бях почнал да се закрепвам- получихме известие, че “онзи” подал иск да му платим за стъклото на колата и изкривения капак, които бях повредил с крехкото си тяло.
Такива ми ти работи се случват.
Вчера на 81 години в Аман е починал Джордж Хабаш, основател и лидер на Народният фронт за освобождение на Палестина. Личност, предизвикваща противоречиви оценки и малко известна на младото поколение, все пак Хабаш дълго време играе важна роля в съвременната история на Близкия изток и палестинското движение.
Подушвам скандал. “Скандалът на деня”, на месеца, а защо не и на годината, има вкус на “Баклава”.
Утвърди се една тенденция сериозните дебати в нашето общество да бъдат провеждани след някоя “скандална провокация”. Някой проект от типа “Батак”, или пък филм като “Баклава”.
Но за да бъда честен, трябва да кажа, че не сме единствените, които провеждат своите обществени дискусии по този начин.
Дори “западните либерални общества”, видели уж всичко, биват подлагани на кино провокации, които тестват техните морални и културни граници, предизвиквайки преразглеждане и фокусиране върху даден проблем.
Всъщност, това е и една от целите на киното като изкуство.
Така нареченият случай “Баклава” ме накара да си припомня някои от големите “кино скандали”, на които съм бил свидетел през краткия си живот и да сравня обществените реакции.
1992
“Зверски нощи” (Les Nuits fauves/ Savage Nights)
Автобиографичният филм на френския режисьор, сценарист и актьор Сирил Колар (Cyril Collard), направен по едноименната му книга, скандализира френската общественост през далечната 1992 г. На показ беше изложен един “ъндърграунд”, за чието съществуване Франция знаеше, но отказваше да говори. Страстите се нажежиха още повече, когато приятелката на Колар, прототип на Лора във филма, умря от спин. Много хора видяха в този филм пропаганда, която развращава съвременната младеж и отказваха да повярват, че показаното е истина. За мен това е един от любимите ми филми от тази “скандална” поредица, заради неговата искреност. В него видях историята на един объркан човек превърнал самоунищожението в начин на живот, докато търси смисълът на своето съществуване. Когато го намира, вече е късно да му се отдаде, защото смъртта под формата на гадния вирус го е стиснала за гърлото.
1994
“Убийци по рождение” (Natural Born Killers)
Едва ли тази лента се нуждае от представяне. Чрез този филм страхотният тандем Стоун- Тарантино (Oliver Stone-Quentin Tarantino) си поставя за цел да хвърли един сериозен, но и пародиен поглед върху ролята на медиите при “пропагандирането” на насилието, което довежда до неговото изкривено възприятие в обществото. Творбата беше посрещаната много добре от критиците и разби класациите. Но скоро след това реакциите към филма се промениха, тъй като бе установено, че той е вдъхновил Ерик Харис и Дилан Клеболд за клането в гимназия “Коломбайн”, както и редица други случаи на масови убийства.
1995
Един ден от живота на американските “хлапета”, изложен на показ от режисьора Лари Кларк (Larry Clark), нажежи страстите в американското общество. Кларк беше обвинен, че показва детска порнография и окуражава “обществено безотговорно поведение”, като показва как едно болно от спин момче “чука девственици” без презерватив и по този начин ги заразява. Сцени на масов побой, употреба на наркотици и други противообществени прояви допълнително “подсолиха” спорът.
Ето една от скандалните сцени:
Атакувана беше и достоверността на филма. Някои твърдяха, че изложените в него факти нямат нищо общо с действителността, а са плод на режисьорска фантазия. Кларк защитаваше автентичността му и твърдеше, че той има “дидактически” характер, целейки да помогне на младите да се предпазят от “чумата на 20 век”.
Случаят “Хлапета” като обществен дебат се доближава най- много до нашата “Баклава”.
1996
Група екстремно разкрепостени и отегчени от живота индивиди се забавляват като организират автомобилни катастрофи. Дейвид Кроненбърг (David Cronenberg) се опитва чрез този филм да хвърли светлина върху тъмната страна на човека и неговият нагон към риск и самоунищожение. Страна, която съществува, макар да се опитваме да я игнорираме и прикриваме. Филмът беше посрещнат на нож във Великобритания и Италия. Съществуваха страхове, че някой може да се подлъже и да реализира такива катастрофи наистина. Доколкото ми е известно, досега няма такива случаи, но нищо не се знае, предвид че филма има твърди почитатели, които са му създали и сайт.
Интересното е, че в България този филм не предизвика негативни реакции, доколкото си спомням. Дори беше излъчен няколко пъти по национални телевизии. Може би обществото не се страхуваше, че този филм ще предизвика създаването на подобни клубове в страната, още повече, че при нас катастрофи и без тях има достатъчно.
1999
Катрин Брейа (Catherine Breillat) разказа историята на Мари, която е дълбоко влюбена в своя приятел- модел, който обаче не я задоволява сексуално. Това подтиква Мари към едно рисковано пътешествие, придружено с перверзии и насилие, в преоткриване на нейната сексуалност. На всичкото отгоре в края на филма тя убива приятеля си, от когото е бременна и се заселва при един дърт перверзник, който я връзва и бие.
Ако добавим към сюжета и сцени като тази
плюс изнасилване на стълбище и други подобни, на голяма част от публиката този филм й дойде в повече и към Брейа бяха отправени обвинения, че пропагандира порнография. Но от друга страна пък се отвори една дискусия за женската сексуалност, която поне според мен нямаше голям ефект, освен че повечето мъже почнаха да гледат по- подозрително жените си. Аз лично не съм голям фен на тази творба. Може би защото паралелно с “Романс” гледах “Записки под възглавката” на Гринуей. Всъщност, двата филма, по мое мнение, дават различен поглед към един и същ проблем- жената, която си търси половинка. Още повече, че и двата свършват по идентичен начин. Но ако интерпретацията на Брейа е по европейски агресивна и не ти позволява да си поемеш дъх, то Гринуей дава възможност да вникнеш по- дълбоко във вътрешния свят на героите му.
Интересното е, че този филм пак не предизвика негативни реакции в България.
1999
И този филм няма нужда от представяне. Като цяло критиката го оцени положително, макар и да бяха изказани опасения, че може да предизвика подражателство. Показателен е коментара на Джанет Маслин от “Ню Йорк Таймс”, която възхищавайки се на работата на Дейвид Финчър (David Fincher), отбелязва, че “Боен Клуб” отправя послание към “съвременните мъже”, но ако не бъде гледан внимателно, може да бъде изтълкуван като одобрение на насилието и нихилизма. “Може? А не е ли?”- отговориха някои пуритански настроени среди. Думите на Маслин бяха пророчески. През 2000 година група отегчени калифорнийски юпита основаха първият “боен клуб” в Америка, а след това подобни организации се нароиха къде ли не. Това доведе до преразглеждане на “неговата обществена и арт стойност”
2000
“Чукай ме” (Baise-moi/ Rape me)
За представянето на този филм ще използвам резюмето му от “Замунда”, тъй като смятам, че е добро(, а и се изморих да пиша ;):
“"Целувай ме" (това е официалното название на филма в България, макар че точният превод е “Чукай ме”- бел. м.) е филм за две непознати момичета, които се срещат след като неволно са убили. Едната (Карен Бах) е проститутка, а другата (Рафаела Андерсън) понякога се снима в порнофилми. Пътуването им към нищото се превръща в низ от секс и трупове. Те обичат да спят с мъже и после да ги убиват. Не стават по-щастливи от това. Не стават по-нещастни. Просто приближават края си. Едната от двете сърежисьорки (Виржини Деспент) е бивша проститутка, сценарият екранизира едноименния й дебютен бестселър. Втората (Корай Трин Ти) е известна авторка и участничка в порнографски филми с псевдонима Корали. Изпълнителките на главните роли и някои от мъжете във филма са популярни порно-звезди. Има кадри с крупни планове и детайли на автентичен секс и кадри с натуралистично насилие, филмирано класически, на ужким. Но не скандалът е целта на "Целувай ме". Този филм предизвиква нормите на цивилизования филмов академизъм, по примера на "Убийци по рождение" на Оливър Стоун и "Хлапета" на Лари Кларк. С превантивна цел.”
Само ще добавя, че дали е с “превантивна цел”, е трудно да се каже. Противно на острите реакции в чужбина и този филм не предизвика отрицателен отзвук в България, докато една наша телевизия не направи репортаж как този филм се гледа основно от непълнолетни, които биват допускани в кината въпреки неговата категоризация, но и тогава не се вдигна голям шум.
И дойде време да добавим към този списък “нашата умилена”
2008 ???
Абсурдното е, че спорим за нещо, което още не сме видели.
Не само че спорим, а изказваме и позиции.
Но от друга страна още преди появата си на голям екран филмът буди редица въпроси.
Аз няма да се спирам подробно на обществената шумотевица, още повече, че Енея Вородецки й направи един обширен, емоционален и до голяма степен обективен обзор.
Откроиха се три важни въпроса:
Какво ще разбере широката публика у нас от този филм?
От всичко, написано по- горе, си личи, че културата на зрителя е станала доста ниска и той възприема посланията от големия екран буквално. Както е отбелязал в своето писмо до медиите и режисьора на филма:
“Не искам да обяснявам какво съм искал да кажа с филма – за зрящите той не само говори, а крещи. Крещи от болка, безверие, безизходица...
За останалите – може би на моменти забавлява, шокира или изчервява, но и най-малкото показва какво наистина се случва в момента в България”
Как трябва и трябва ли въобще да се използват деца при заснемането на подобни филми, дори ако те пресъздават тяхното истинско ежедневие, тъй като това довежда до “вторична виктимизация”?
Не мога да дам универсален отговор. Т. е. който да удовлетворява всички. Такъв не беше даден и от американската общественост при обсъждането на “Хлапета” на Лари Кларк. Но искам да отбележа, че институциите е трябвало да обърнат внимание на тези деца преди филма, а не след него.
“Баклава”- режисьорска претенция, използваща гротескно-пародийното представяне на нашата и без това грозна действителност с цел трупане на евтини дивиденти, или наистина добър искрен филм?
Последното питане е най- важно за мен. То ще ми помогне да отговоря и на горното лично за себе си.
Но за да стане това, първо трябва да гледам филма.
Ето две упътвания по въпроса.
За мъже:
How To Be The Perfect Boyfriend
За жени:
How To Be The Perfect Girlfriend
:):):)
Тук може да намерите още ценни съвети за живота и отношенията между половете.
Интересен опит да бъде “обяснен животът на видео”.
Естествено, частните случаи не се разглеждат. Дават се само основните насоки. ;)
Както отбеляза Jah-Sen, вече сме подковани теоретично, трябва да се огледаме с кого да практикуваме наученото. :):):)
Постоянно слушам как разни хора препоръчват вероучението като лек срещу “моралната и духовна криза, обхванала обществото ни”.
А аз ги питам:
- За какво ни е вероучение, след като нямаме вяра?
ИСКАМЕ СИ ПЛАНИНАТА ЖИВА!
КУКЕРИ, ПЕЩЕРНЯЦИ, ПЛАНИНАРИ, СКИОРИ, СНОУБОРДИСТИ,
АЛПИНИСТИ, ОПТИМИСТИ...
23.01.2008 (сряда)
начало: 17.30ч. – паметника на св. Климент Охридски
(градинката между СУ и Парламента)
18.30ч. – среща с кукерите на Мавзолея
Понякога планината се ражда в мен,
като малко дете и плаче...
прерязвам й пъпната връв,
сетне я пускам да израства
с високи и снежни била – до небето..!
С вечерно светлинно шествие с челници и в пълна екипировка:
карбидки, каски, раници, ски, щеки, сноуборд или каквото друго ползвате да опознавате планината (моля, без пикели и сечива) да осветим заедно нощните софийски улици, за да донесем светлина по пътя на заблудената ни държава, която унищожава единственото си истинско богатство: нашата природата !
ПОВОДЪТ СА ПРОЕКТИТЕ ЗА ОБЕЗЛИЧАВАНЕТО И БЕТОНИРАНЕТО НА СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА, а причината, че такива проекти има за всяка планина в България!
Защото те е грижа за нашите планини и не искаш повече язви като Банско! Вярваме, че ще доведеш целия си пещерен/ катерачески клуб, приятелите и роднините си, и всички на които им пука!
Мощна група кукери ще ни помогне да прогоним тъмните сили от държавното управление, защото всички знаем, че живите традиции искат жива природа!
ТЕ хищно са си наточили зъбите за планината и кой, ако не ние, може да спре това?
Не се ослушвай! Идвай и си носи челника!
forthenature.org * iskampriroda.org
Powered by Blogger And Webtalks Templates и леко модифицирано от Jah-Sen и Ворце
