Така е казвал дядо ми. Чул го от своя баща, а той навярно от неговия...
И така до Адам вероятно.
Абсолютно вярно!
Аз само добавям клишето “прави каквото трябва и каквото чувстваш, пък да става каквото ще...”
Или сумирайки, девизът ми е “Оцелявам напук на всички, само не и на себе си!”
- Разделихме се с жената…
- Чудесноооо!!!
- Що бе?
- Ами вече няма да се налага да се правиш на добро момче!
- Че аз правех ли се?
- Ооооо, баце!- залива се от ироничен смях- Добре дошъл у дома!
- Ти к’во направи, като си тръгна твоичката?
- Ами… Купих си слънчеви очила и разкарах любовницата…
- Е защо?
- Поиска да заеме мястото на жената!
- Добре де, слънчеви очила си имам, а любовница нямам…
- Там ти беше грешката…
- Смяташ ли?
- Определено…
- Хм… както и да е… след като нямам любовница, която да разкарам, какво да правя?
- Абе ти луууд ли си бееее?!?!? Гледай к’ва опашка от жени има пред вас…
- Е, та?
- Как “е, та”?!? Секс, секс, секс… До припадък и после отново…
- “Без въпроси”…
- К’во?
- Малкият Явор така казва: “Секс, секс, секс без въпроси”
- Точно такааа!!! Никакви въпроси, никакви отговори и тъпи разговори! Само секс, наркотици и рокендрол! Клише, ама е верно! Не успяхме да се засечем с Малкия, но от твоите разкази все повече се убеждавам, че е много мъдър човек…
- По своему…
- Както и да е… Отивам да взема още по една, за да полеем събитието!
П>С>
Понеже видях, че долният пост привлече вниманието на читателите на блога и макар да съм го затворил за коментари, такива се появиха при други постове, реших да представя още една мнение за събитието, което смятам за много по- интересно и достойно за обсъждане от психологическа и социална гледна точка,:) въпреки че считам темата за приключена и затова не позволих оставянето на мнения при долния разказ.
- Ама защо...- лицето й се разкривява в болезнена гримаса, очите й се пълнят със сълзи, а аз се втрещявам- Вие сте един за друг... Бяхте перфектна двойка... Защо се разделихте?!?
- Точно заради това- смея се.
- Не разбирам какво имаш предвид...
- Прекалено много красота и съвършенство се събраха на едно място. Не можеше да се диша... Сега тя си търси някой по- смотан и аз се оглеждам за някоя по- семпла, която да не ме засенчва...
П>С>
Надявам се с този текст да съм отговорил на тъпия въпрос, който все ми се задава в последно време. Нека циркулацията на това питане спре. Още повече че доста време мина оттогава. Явно не ви работят службите, дами и господа, щом разбирате с такова закъснение. Поласкан съм от мнението ви за нас, но ние не бяхме нито семейство Саркози, нито Брад и Анджелина.:)
Това е една от последните творби на приятелката ми Стела. Страхотен фон за медитация и хипноза. Преди да я гледате, препоръчвам половинка треволяк за съсредоточаване.:)
Насладете се:
П>С>
Това ще стане перфектен скрийн сейвър
Наричаха го “бермудския триъгълник”, защото “влизаш в него с една компания, а излизаш с друга, ако въобще излезеш”. Става въпрос за пространството между трите култови заведения от моята младост: “Билкова”, “Лимона” и “Инкогнито”, които бяха отправни точки за нашите пътувания в алкохолната неизвестност. Всяка вечер тези барове бяха пълни с подрастващи мечтатели циници и възрастни арт неудачници, които киснеха в очакване на революцията винаги на една крачка или храчка от нирваната или удовлетворението. Но тъй като не можеха да направят тази стъпка, запълваха липсата с още 100 грама текила или цигара трева…
Пълни бяха и околните улици. Между “трите опорни пункта” постоянно циркулираха групички с хора, които отиваха “да видят какво става”. Все очаквахме нещо да стане и то ставаше, макар че може би не беше това, което си мечтаехме. През лятото се разполагахме направо по бордюрите на “Шишман” и “Вазов” с поредната бира, купена от някой клекшоп или от гореспоменатите дупки. Нощите минаваха в разговори за книги, музика, кино, политика, борд и сърф техники, както и много други незначителни теми. Хората бяха братя. Комунизмът ряпа да яде. Нямаше никаква дистанция. Не си знаехме имената, но си говорехме все едно се познаваме от 100 години. Разменяхме си дискове, касети и книги с напълно непознати, а после тези предмети пак се връщаха при нас по някакви неведоми пътища, знайни само на “бермудския триъгълник”. Биехме се със скинарите и простаците- за спорта и каузата. Удареха един, а всички скачаха в негова защита, макар да го виждаха за първи път. Събирахме жълтите си стотинки, за да купим кутия цигари, която да споделим като истински софийски гавроши. Имаше две мацки от ВИТИЗ, които ни вкарваха на представленията в театрите. Ни в клин, ни в ръкав идваше някой и казваше: “Еди-къде си има купон” и всички се юрвахме за ужас на домакина, който обаче след втората чаша се успокояваше, сливайки се в общата анархия, чиито старт беше дал…
Днес е останала само “Билкова”.
А и аз не съм същият колкото и да не ми се иска да си призная…
Глупаво е да говоря за спомените си от този период и тези места. Нали максимата гласи, че “който си спомня, не е бил там”…
Но няколко случки изскочиха тези дни в главата ми, провокирани от разказа на Албинос за неговия “бермудски триъгълник”…
Що пък да не ги разкажа
Охраната на “Билкова”
Беше зима, дърво и камък се пукаше, затова и “Билкова” също се пукаше по шевовете- нямаше опция за седене отвън. Атмосферата беше толкова задушевна, че нямаше накъде повече. Бяхме се натъпкали вътре като сардели и едва се поклащахме на дивата музика, макар да ни се искаше да кофеем до припадък. Беше поредният “цветен петък” на “синдиката”. “Билкова” беше сборния пункт, където “силите” щяха да се срещнат, за да се измисли план за поредното нападение над нощта. Принципно се събирахме на малкия бар вляво от входа, но блъсканицата беше толкова голяма, че ни изтикаха в коридора. Хората постоянно отиваха да си вземат питие и ни бутаха, но на нас не ни пукаше. Всъщност, алкохолната циркулация беше и причината да ни избутат от бара. Постоянно ни поднасяха насам и натам- ту към бара, ту към коридора. Компенсирахме неудобството с алкохол. Както и всички останали. Вече бяхме направили главите, когато успяхме да се дислоцираме трайно в коридора. Спорехме оживено за нещо, но по едно време усетих, че в тила ми са се впили нечии очи. Обърнах се. Зад нас се беше събрала малка тълпа. Оглавяваше я една готина мацка, чиито поглед бях почувствал. Разглеждаше ни с интерес, но и с доза досада. Много странна смесица.
- Готини ли сме? Че има си хас! Ние сме най- готините!
- Може би… не знам- сигурно си е помислила, че не трябва да спори с пиян.
- Така, както ни гледаш, всички ние сме една фамилия! Това е Баджанакът ми,- Баджанакът веднага пусна донжуановската усмивка- това е кумецът ми… А ето го и Компаниероса ми… И закъде сме без Омбрето… След малко ще дойде и кръщелника ми…
- Много ми е приятно… А цялата фамилия ли чакате за тоалетната…
Чак тогава зацепих. Обърнах се и видях, че сме застанали така, че запушваме входа към кенефа. Фактически цялата група зад нас, чакаше, за да се облекчи и си мислеха, че ние сме начело на опашката! Едва сдържах смеха си! Обърнах се и казах с най- сериозния възможен тон:
- Не, милейди! Ние само я охраняваме! Това е нашия бизнес.
Тя се засмя.
Барманката
По едно време зад малкия бар на “Билкова” се появи невероятно красиво миньонче с гарваново черна коса и очи като маслини. Аз така й и виках: “очи маслини” или “красавице”. От тогава ми датира и това обръщение към жените. Не си научихме имената. Тя ми викаше “пътешественико” или “миткало”. Тази анонимност само засилваше флиртът, който започнахме и подклаждаше сексуалната енергия. Когато чуех нейния глас да казва:
- Откъде се връщаш, пътешественико?
Имах чувството, че съм се прибрал у дома. Беше невероятна барманка и невероятен човек. Винаги беше усмихната. Излъчваше страхотна топлина. И въпреки това беше секси. Страшно секси. Една от онези жени, които хем възприемаш като най- добрата си приятелка, но хем ти мокрят сънищата до безкрай.
Беше поредната вечер на лето … и аз киснех на малкия бар, смучейки текила след текила, бъбрейки си с малката чернокоса фея.
- Довечера ще дават “Индиана Джоунс”…
- Ааа, супер… коя част?
- Ами не съм много сигурна… Аз съм голям почитател
- Че и аз…
- Ами може да се съберем, за да го гледаме…
- Перфектно, ама не свършваш ли работа много късно?
- Имам ги всичките части на касети…
- Идеално! От мен пуканките, чипсът и бирата…
- Ама да знаеш, че обикновено, когато гледам този филм почват да ми се въртят едни мисли и желания за белезници и камшици…
- За мен не е проблем… дори мисля, че и ще се впиша в ситуацията…
Директно предложение. Нямаше пет, нямаше шест. И едновременно с това беше стилно и лежерно. Перфектно начало за перфектна вечер с големи очаквания и надежди. Нахалните посетители изревнуваха и я откъснаха от мен с тривиалните поръчки. А тя ме остави насаме с бутилката текила. Това беше повратната точка. Грешката в плана. Докато свърши работа, почти бях пресушил шишето. Дори отидох до тоалетната да повърна. Имам си златно правило: мина ли 500 грама, повръщам. Накрая всичко ми беше толкова размазано, че почти не помня как ме е влачила…
Нищо не помня. Откъслечни образи… седим на едно старо канапе, покрито с много хубави чуждестранни одеяла (На другата сутрин разбрах, че са индиански.) смеем се… гледаме нещо, но дали беше “Индиана Джоунс”… пием бира… тя се сгушва в мен… пръстите й шарят из косата ми… Бланк
На другата сутрин се събудих гол на пода. Върху козяка беше постлан син индийски чаршаф и шарени възглавници, върху тях бях аз, а върху мен още един индийски чаршаф. Тя ми се смееше, подавайки ми чаша ароматно кафе. Едно от най- хубавите кафета, които съм пил… Беше гола. По- точно по едни много сладки бикини и моята риза. Перфектно тяло… Сцена от някой филм- извадена и реализирана в моята сутрин.
- Пържени филийки?
- Мммм… Може… Ама искам много вода или сок, ако имаш…
- Портокал?
- Не мога да си пожелая нещо по- добро…
Тя изчезна в кухнята. “Дали сме го направили?” Не знам защо нямах усещането, че сме се любили, макар всичко да говореше за обратното…
- Снощи добре ли си прекара?
- О, да…- провикна се тя от кухнята.
- Нали не съм направил някоя глупост?
- Беше джентълмен…
- А… как…
- Тайна- подаде ми чиния с току-що изпържени филийки и кутия с натурален сок, смеейки се дяволито.- Сладко или течен шоколад?
“Откъде разбра какво ще я питам?” Въпреки всичко не знам защо нямах усещането, че съм правил секс. “Мамка му! Поне някакъв спомен или усещане трябва да имам!” Спрях да се терзая.
- И двете.
Сутринта беше невероятно хубава. Една от най- хубавите утрини в живота ми. След една от най- хубавите нощи…
Може би…
След много години
“Бермудският триъгълник” излезе от живота ми така, както и влезе- неусетно и тайнствено… Нали е “бермудски триъгълник”. Не знам дали ние причинихме западането с нашето оттегляне, или нашето оттегляне последва западането. “Лимонът” стана първо магазин за бои и художествени материали, сега е бутик, мисля… С “Инкогнито” не знам какво стана… Сменяха имена, собственици май.
Само “Билкова” стои като величествена останка от златната отминала епоха…
Но вече не е същата…
Миналата година отидохме със Стела и Дърк. Посещаемостта беше рехава. А и клиентите бяха други.
- Аман от юпита- заключи Дърк.
Допихме бирите си и излязохме…
- Красива е!!!
- Прекалено…
- Направо е съвършена!
- Нереално…
- Като я гледам, дори не мога да се възбудя!!!
- Направо е травмиращо… Можем само да се напием...
- Наздраве!
- Наздраве!
Не знам дали “красота ще спаси света”, но ще съсипе мъжете!
П>С>
Съществува категория жени, които са толкова съвършени, че мъжете се плашат от тях. Изглеждат като богини. Съвършени във всичко- външност, поведение, интелект… Но оставам с впечатление, че са изключително самотни. Хората, особено мъжете, не смеят да се доближат до тях. Дали не възприемат своята красота и съвършеност като проклятие?
Интересно ми е да видя и мъжът, който би тръгнал с такава жена?
Има ли такъв?
- Алооо! Аз съм тук, на ... Току-що се запознах с еди-кой си, викали му еди-как си. Познаваш ли го?!
- Че от к’ъв дявол?
- Ами бил в организацията... Казва, че той и неговите хора са истинските наследници на ХХХ...
- Ооо, братче, толкова хора бяха в организацията... Може да е бил след мен. А и сума ти народ, дето не е бил в организацията, се пише, че е бил... И всички са наследници на ХХХ... В края на краищата не мога да познавам всеки, който се пише функционер...
- Добре де, само питам. Той има кръчма и ни кани...
- Не, благодаря. Ще пропусна. Имам ангажимент.
Раздразних се. “Тоя луд ли е да ме набутва за такива глупости?!?” Отпуснах се в креслото си, предвкусвайки удоволствието от първата цигара, придружена с глътка ароматно горещо кафе. Но не би... Джиесемът пак започна да подскача по бюрото. “Сега пък какво?! А стига бе...” Натискам бутона със зелената слушалка:
- Hasta la
- Щом си рекъл- засмивам се и аз.
- Какво правиш, скъпи?!
- Ако искаш вярвай, от вчера си мисля за теб...
- И възбуждаш ли се?
- Перманентно...
- Ами да започваме със секса тогава.
- Крайно време е.
- Сега сериозно... Какво знаеш за компанията ХХХ?! Твоите хора я държат...
- Да, знам я тази фирма, само не знам кои са моите хора...
- Е как кои?!? Арабите... Те имат дял...
- Брей, не знаех, че арабите служат на мен. Ако знаех... Какво те интересува?
- Ами обща информация... Стават ли за бизнес?
- Регистърът не ти ли стига?
- Мен ме интересуват нещата под повърхността- клюките, мръсното бельо...
- Добре, ще ти направя едно кратко резюме. Но принципно са точни. Нямам оплаквания, а и всички останали, които са имали работа с тях, са доволни ...
- Супер. Все пак драсни нещичко като за мен... Ще почерпя...
- Няма нужда...
- А, и още нещо… Помниш ли онези книжа, които смятахме за умрели и стояха на stand by?
- Е?
- Белгиецът предлага 20 % от номинала. Нещо не ми се връзва. Май има някаква далавера. Ще можеш ли да провериш за какво става въпрос?
- Това е доста по- трудно...
- Ще има голяма почерпка...
- Стига с тази почерпка! Не се познаваме от вчера. Кръв сме плюли заедно. Ще видя какво мога да направя, но не обещавам...
- Страшен си! Обичам те, човек!
- Има си хас!
- Ще затварям, че жената ме чака и се изнервя...
- До скоро.
“Приятел! Какво да го правиш?...” Макар че ми стовари още два ангажимента, обаждането му ми оправи настроението. Отпих от кафето и включих компютъра. Разнесоха се трелите на “Малка нощна музика”. Звънеше стационарният телефон. “Какво става тая сутрин бе?!” Поглеждам дисплея- някакъв чужбински номер. “Кой ли е пък сега?!”
- Явор!
- Кай си бе, Ворце?!?!? Да не спиеш, у пичка му матерна?!
- Не беее. Ти кай си бе, диване?! Нели си бил во София?! Защо не ми се яви?!?
- Бев, брат! Ама бързахме да завършиме работа, бев со кола и не можах да ти се явя...
- А аз се уплаших да не ти се е случило нещо...
- Не, бе, Ворце! Яз сум арен! Сега сум во ХХХ на работа...
- Видов аз дека е тамошен брой... Е, браво! Убава земя, убави люде... по- добро е отколко во Македония...
- Тако е, брат. Види, Ворце, за що те барам...
- Речи...
- Овде битолчанецът е взел два обекта. Ни требат заварчици. Ако му намерим, ке части. Знам дека ти знаеш такива... По- добро да са от България... Нема визи. Нема трошаци. Ако помогнеш и за тебе ке има. Он им плака пат. Първиот месец по 5 евра на час. Ако стават- повеке...
- Ще видя какво мога да направя, ама парите са малко... Имам познати, но не знам дали ще се навият...
- Добро, види... Ти прашай... яз ке ти се явя след два дена да ми кажеш...
- Добро...
- Ай ке се гледаме... Мора да ода.
- И умната...
- Знаеш ме бе, Ворце...
“Точно защото те знам...” Затвори със смях. Поне вече бях спокоен, че е жив и здрав. Винаги съм се изправял на нокти от неговите изчезвания. Отварям браузъра, за да прегледам пресата, но скайпът изпищява.
M… каза: Zdravej
Vorce каза: здравей
М... каза: ti nali poznawa6 6efa na XXX?
Vorce каза: да
M... каза: q go pitaj dali 6te mozhe da naemem zavedenieto za edna ve4er i kakvi sa usloviqta
M... каза: za rozhdeniq mi dne stawa wypros
Vorce каза: добре
М... каза: zna4i, ako e do 600 leva stava
Vorce каза: добре
М... каза: pitaj i za alkohola
Vorce каза: добре
M... каза: dali mozhe nie da si donesem, ako go naemem ili
M… каза: trqbva ot nego da go vzemem
Vorce каза: добре
Джиесемът пак започна своя танц по бюрото. “Ето го и този дебил!”
- Дааа
- Алоо???
- Дааа
- Видя ли се с Елена?
- Дааа
- Тя пита ли за мен?
- Неее
- Ама въобще ли не ме спомена?!?
- Неее
- Има ли си някой?
- Не знам
- Е нали трябваше да разбереш!
- Как бе, идиот? Нали ако я попитам направо, веднага ще разбере, че ти се интересуваш?! Беше сама и после я изпратих до тях... Мисля, че май засега никой не й се върти, ама знае ли човек... И ми писна от вашите истории!!! Хванете се разберете!
- Ама тя не иска...
- Ами отиди й направи серенада! Изпрати й 10 кошници с рози! Падни на колене! Кажи, че не можеш да живееш без нея! Ако и тогава не стане, тегли му една майна и продължи напред! Не съм ви сводник и ми писна от шекспирови пиеси!
- Не можеш да ме разбереш...
“О, мога, мога и още как! Ама само не днес! Моля те!”
- Човек, трябва да затварям! Изникна ситуация!
Денят едва започваше, а вече се чувствах като парцал! Излязох от скайп, кю, месинджъри и всякаква подобна помия. Хванах мобилния, набрах и сложих ново съобщения на гласовата поща: “Съжаляваме за неудобството, но бюро “Справки” временно не работи”. След което го изключих...
“Информацията е сила”. Не знам дали Рокфелер е автор на тази фраза, но факт е, че я употребявал доста често. Със сигурност обаче се смята за доказано бащинството му на една друга сентенция, която е в пряка връзка с първата: “Покажете ми човекът, който взима правилното решение в точното време и аз ще ви покажа победителя.” Информацията наистина е сила. Тя е по- скъпа от златото и диамантите. Кажи ми какво ще стане утре и аз ще направя милионите без проблем. Информацията те прави победител...
По някакво странно стечение на обстоятелствата през лъкатушещия ми жизнен път между мен и информацията се оформиха доста интересни взаимоотношения. От малък трупам страшно много информация в различни области и от всякакво естество. Доста от приятелите ме наричат на майтап “енциклопедия” и все се заканват, че ако играят в “Стани богат”, ще ме посочат за жокер. Но и без телевизионна викторина пак ме търсят постоянно за какви ли не справки. Познавам страшно много хора, развиващи се в различни области, имащи пари, власт и влияние. Доста често ставам посредник при бизнес запознанства. Понякога полудявам от непрекъснатите запитвания за това или онова...
Невероятен факт, но явно внушавам доверие, защото сума ти народ ми се изповядва като на поп или психолог. Знаят, че си държа езика зад зъбите и няма да кажа повече от необходимото. А и никога не ги съдя. Не ги карам да се чувстват неудобно. Затова ми доверяват своите тайни- бизнес, интимни, лични, перверзни...
Знам, че Х изневерява на Y. Но си трая. Макар аз да не съм кръшкач, не го обвинявам. Ясно ми е, че той не го прави, защото иска да я нарани, а заради психическия си проблем. Знам, че Н. работи като елитна компаньонка. Сподели го само с мен. Това не промени отношението ми към нея. Тя е една от най- умните жени, които познавам. Знае 5 езика.
И все пак информацията тежи. Когато един от най- добрите ми приятели се влюби в Н., бях изправен пред страшна дилема. “Да му кажа ли, че тя е проститутка, или да запазя тайната й, както бях обещал?!?” Накрая историята стана много грозна. Дори за моите стандарти. Всъщност, тя му призна. Но не и без моя натиск...
Сега се чувствам виновен...
Понякога се чувствам като кошче за хорския боклук. Иска ми се да не знам нищо...
Искам онази детска невинност, която изчезна май безвъзвратно...
“Информацията е сила”. Но за да я оползотвориш, трябва да си безскрупулен манипулатор.
Иначе, както е известно, “посредникът винаги е лайно”.
Powered by Blogger And Webtalks Templates и леко модифицирано от Jah-Sen и Ворце
