За Македонският въпрос и бежанският проблем
Хр. Матов: Македонският проблем за българската общественост е основен проблем. Той е проблем на гражданското общество в България. Защо? Защото от Македония в България дойдоха голямо количество хора, бежанци, и то на няколко пъти. Като започнеш от Кресненското въстание, след това Разложкото въстание, след това минеш през Илинден, после бунтовете на атентаторите, на солунските атентатори, всичко това бълваше хора, които бегаха от родни краища. Те бегаха по цял свят, но най- много идваха тука, в България. Защо идваха в България? Защото от дедо, от баба всеки си знаеше къде му е коренът, къде му е косъмът. И тука, всеки случай българската държава тогава, макар и не голема, и не богата, се справяше, помагаше на хората, не много, недостатъчно, но все пак помагаше. Има, тогава се създадоха, цели поселища по различните краища на България. Сега, към тоя момент, като ги броиш синове, внуци вече, те са станали повече отколкото е населението на Македония.
В.: Баба ми, между другото, е разказвала, че едно време, когато бежанците са идвали тука, българското правителство им е давало да построят за три дена къща и мястото ставало тяхно.
Хр.: Не само за три дена, постоянно им е давано. Така например в София има Гевгелийски квартал, долу при Надежда, вие го знаете. Това е целият район. Ами Конювица- най- много са македонците, ами община Илинден- ето, като ги броиме, три квартала сега са компактни. Ами Пловдив, Кючюк Париж- само македонци. Сега, извинявайте, аз не мога да си служа с понятието македонски българи, когато говорим за Македония. Ние винаги си знаем, че ние сме македонци, а македонци значи най- убави българи. Може да има македонски сърби, може да има македонски гърци, но македонски българи е все едно най- убави българи българи. Това е една тавтология, неотговаряща нито на историята, нито на битовото положение. Никой не им е сипвал на моите дедо и баба какви са, тия са си го знаели.
За семейство Матови
семейство Матови, Струга, 1904 г.
Нашата фамилия, Матови, носят си името не от некой дедо Мато, а от едно планинско плато в албанските планини, горе. То се е казвало Мат. Тамо, во Струга, като е дойдел... не во Струга, во Дебър е бил валията за тоя район, откъдето са нашите. Като е дошъл некой лош валия, айде, всичко е бегало горе во планина. Така е било. И после, като се улабвало положението, след некое друго поколение, те се връщали в родното место. Но всички са си носели като фамилно име Матови и затова во Струга между Матови стават бракове и сватби. Защото не са роднини, а носят името на областта, където дедо им и баба им са се крили от турците и после са се връщали. Така е и с нашата фамилия. Нашето семейство почва от дедо Кочо Матов. Той е мой прадедо. След него е син му Апостол и след това идва моя баща (Милан- бел. наша) с брат си Христо, те са единайсет деца. Но дедо Кочо е носил прозвището Асигяур. Баща ми го описва в неговите спомени, че като деца, като са си играли, са намерили в комина, горе, оджакът на къщата където е, завиткано турски силяхи с пищови и така нататък. Той там ги е криел дедо ми... прадедо ми. А баба ми Петра, на баща ми майка, тя им дръпнала ушите и един кютек им хвърлила, щото пипат там. А после дедо ми Апостол ги учил: “Деца, сакън да не кажете” и прочие. Но от деца, те са закърмени с това да се борят за род, за дом и родина, и са знаели откъде. Ти, например, като си стружанче, чул ли си за контиката на черквата “Свети Георги”? Да вземеш да я потърсиш и да я намериш. Тая контика е много важна, тя е историята на град Струга, почва още от 1792 година и вътре са всички битови събития за града. Там и Христо Матов си е намерил местото, чак 1895- 6 година, когато се връща като учител в родния град.
За историята и албано- българското въстание 1913 г.
Сега, как са се развивали нещата, борбите за свобода, вие знаете или поне сте чули една посока, малко къде вас, повече тука. Но трябва да ви кажа, че първият проблем, самият проблем за македонците и там, и тука, и во Македония, и во България е, че не се знае историческата истина. Не се знае. Това го заявявам категорично. Спомените на Милан Матов ще излязат от Народната библиотека “Св. Кирил и Методи” под заглавие “За премълчаното в историята на ВМРО”, една книжка от 300- 400 страници, само документи, никаква история, измислица, роман, как ни е удобно- така да си го пишеме. Както са си документите, така са и публикувани. Ами нашият съюз на македонските орагнизации издаде тая брошурка (“Погромът на македонските бежански организации”- бел. наша), вие я имате.
Т. Г.: Да, да, да. Писахме во вестникот за нея.
Хр. Матов: Аз трябва да ви кажа, че в тази брошурка се съдържат няколко основни документа и основната позиция по македонския проблем. Защо има проблем во България, където, тука, има ВМРО, не знам какво си, а защо съществува проблем? Защо съществува същият проблем во Македония, където ВМРО-то е на власт? Да ви кажа, проблематиката идва от непълнотата на историческата истина, с която си служат и към която се отнасят и управляващите во Македония, и управляващите во България. Защо ги е страх и срам от това, с което те трябва да се гордеят? Е, сега, ти си стружанче. Чул ли си ти за албано- македонското въстание тринайста (1913 г.- бел. наша) година?
Т. Г.: За това имахме въпрос.
Хр. Матов: Ще ви кажа. Сега наскоро говорих с един от факторите на държавата Македония, който е историчар и го питах: “Кажи ми ти нещо за въстанието тринайста година.” “Абе, колегата еди- кой си писа нещо.” “Абе- викам- то е пет пъти по- големо от Илинденското въстание.” Ако Илинденското въстание освободи Цер и Крушево, албано- българското въстание освободи девет околии, изгони сърбите, сръбските войски ги натика чак во Белград. Тогава се създаде първото македонско правителство. Кой го споменава това нещо? После като говорим за дейците- знаят Яне Сандански, Гьорче Петров и Гоце Делчев. Абе, от татка ми знам: “Най- големиот- вика- беше Стариот, Даме Груев.” Човекът со най- големо реално положение и заслуга и за създаване на организацията, и за развиване на цялата революционна дейност. Па не дай си боже да се спомене името на Милан Матов или Ристо Матов. Тия ги третират като михайловисти. Абе, Ристо Матов умре преди Иван Михайлов да дойде во организацията. Милан Матов пък беше начело на оная помирителна комисия, която помиряваше хората на Иван Михайлов със старите войводи, с протогеровисти, с всекакви там, които имаше. Той като стар комита седна и му викаше.... За него Ванчо беше, не беше Иван Михайлов. Абе, аз осемдесет и седма година се видех с него во Рим. Разговарях. Той с такова отношение към татко ми- все едно, че аз трябва да ви кажа, по- голем брат да ми беше. Не мога да си кривя душата сега.
За бежанските братства
Какво се получава след това? Беше ВМРО. Разтуриха го тридесет и четвърта година, сърбоманският преврат во България 1934 година, звенарите. Останаха организациите на бежанците, ама организациите на бежанците не са измислица, некои да са се събрали, тройца като нас да седнат да умуват що да праиме. А то си е естествен продукт на историческото развитие. Хората бегаха оттам (Македония- бел. наша) и като идваха тука малко да си потушат мъката за роден край, и тука да си създадат сдружение, братство, в което да си помагат в трудните моменти. И тия братства са още от първото въстание. България не беше освободена, не беше Третото българско царство. Кресненското въстание е 1876 година (става въпрос за въстанието избухнало спонтанно в Кресненско малко след Априлската епопея- бел. наша) България се освобождава 1878 г. Ами, тогава е първото братство, създадено тука, во България
В.: Аз знам, че много са помагали. Например от баба ми, когато е починал дядо ми, знам, че “Свети Кирил и Методи”, дружеството й е дало пари за погребение...
Хр. Матов: Виж сега какво. Те, понеже едни от бежанците прокопсаха, други закъсаха...
В.: Така е, да.
Хр. Матов: Богатите не си жалеха парите, па имаше кой да ги фати за ушите и да им каже: “Като имаш, ще даваш. Хората нема що да ядат, нема що да правят. Децата да си гледаме.” Во България имаше 700 братства. Ей, момчета, 700 братства. Сега нема толкова партийни организации реални. Тия 700 братства се грижеха помежду си, допълваха грижата на държавата. Тя не беше достатъчна и те сами се грижеха за себе си. После те не направиха само братства, те си направиха свои кооперации, изградиха сиропиталища. На децата им умираха родителите, кой да ги гледа? Държавата ги гледа, ама защо по- заможните да... Тука имаше сиропиталище “Битоля”. Сиропиталище “Битоля” е днеска банка зад хотел “Родина”, на четири етажа банка. Но айде ще говориме за това по- нататъка. Но братствата направиха македонска народна банка, македонска кооперативна банка. Те даваха пари без лихва на бежанците. Държавата отделно им даваше такива, но те сами си помагаха на себе си. В тех като отидеха (в братствата- бел. наша), пееха песни от роден край, там си честваха празниците, там си честваха мъките и радостта, било погребение, било сватби, кръщенки. Ами аз си спомням. Аз съм отрасъл в средата на стружкото братство. Стружкото братство беше много големо тука во София. Да ви кажа, като се събирахме, все ходехме горе, над Княжево ни водеха. Там се събираха по 200- 300 души, кой каквото имаше слагаше, седнехме, пееха се песни, играеха се хора, децата скачахме, играехме- това беше. Когато на некой му се случеше нещо лошо, колкото можеха тия хора късаха от залъка и помагаха на своите. Така че братствата не са измислици, а са историческа и социална последица от освободителните борби, които се водеха во Македония. Да си бъдеме наясно. И когато разтуриха със закон тридесет и четвърта година Вътрешната революционна македонска организация, тогава останаха братствата. Те не започнаха да вършат революционна работа. Те засилиха своята благотворителна, културна, социална и всякаква друга дейност. Те беха... Основната им задача беше да не забравим роден край. Така беше. Аз да ти кажа немаше жена тука, която да немаше носия от Македония. Ама не тука съшити, а пренесени оттам. А колко деца, стари хора измреха по пътя от Македония, докато дойдат тука, като бегаха от турци, от сърби, от гърци. Те посяха пътищата от Македония, докато дойдат тука да могат да се заселят.
Политиката на Коминтерна и погромът на братствата
Какво стана с македонските братства? Сега ги нема. Защо ги нема? Защото, като стана 9 септември (1944 г.- бел. наша) тука, во София, комунистите дойдоха на власт и рекоха: “Македонците са фашисти, михайловисти и не знам що си.” Но не ги закачаха, отначало не ги пипнаха две години. Тръганаха по другия път- да ги карат да се наричат, че те не са българи, а са македонисти. Тезата на Коминтерна, тезата на Стоян Новакович и Цвиич, сръбската теза примесена с Коминтерна. Те вемнаха. Обаче ония старци беха печени, сега да ви кажа не беха кокошкари като нас. Ти му викаш, а той: “Абе, яз съм си- вика- македонец, па немам разлика со бугарете. Тука съм и сега, и по- рано сърце ми е било тука. Яз защо бегах тука? Що не бегах- вика- во Ромъния, во Сърбия, що не бегах во Гърция, що не бегах во...” Во Албания има много люде бегани, но те бегат икономически, не политически във връзка с въстанията, които станаха. И тогава се възприе другиот курс. Дойдеха от Македония учители и инструктори по македонизъм, ги пущиха во Пиринският край да ги правят: “Ние не сме никакви бугари, ние сме на Александър Македонски внуци”. Абе, бъди си раат, нека си биде Александър Македонски и кой да е, но ти си внук на Сандре, а Сандре беше четник во организацията на ВМРО!!! Или както ти ми казваш, татко ми е бил, ето го, еди-какъв си с еди-кой си е бил во четата на... Ама хората сами си го създадоха, то не е писана, а направо създадена история. Тая история, що я направиха нашите старци, като имам предвид, че сега аз съм на осемдесет и четири години, аз ти говоря за тия, що сега требва да са на триста години. Аз горе- доле го засекох времето, кога татко ми ослепе со двете очи. Тридесет и четвърта година со двете очи ослепе со перде, кое не узреваше. Той беше си терзия, шивач по професия. Работеше, но като спре со тоа, а аз бех на десет години и почнах да го водя да се среща со приятелите си. Аз, затоа от такова дете, като клекнех там, аз нищо не разбирах. Тогава що ми влизало на мене во главата, що си говорят те по македонски работи, аз нищо не им знаех, не им разбирах. Но тогава ги виждах що за люде са. Те беха семпли хора, чисти хора. Хора... Абе, как никой от тех не беше пияница да... Си запазиха духът. На сегашният ректор на Софийският университет, на Биолчев, чичо му Илия Биолчев, битолски войвода, нема да го забравя, со бела къдрава коса, убав човек. Виж, той единствен, като дойдеше при татко, му викаше: “Милане, ай от убавата ракия едно чавче”, не повече, си палеше цигарата и почнеха... Моята майка не е македонка. Тя е тука, от Шоплука, до Перник едно село Църква. Тя по професия беше зъболекарка. Тя ни хранеше, тя ни переше, тя ни готвеше, тя- всичко. Добре, че като ослепе татко не излезохме на улицата, дето се вика. Тя, като й дойдеше дотука от тия приказки за Македония, все му викаше: “Аман, бре, Милане, стига с тая твоя Македония, бре! Ставаш, легаш, заспиваш, сънуваш, все со Македония. Айде сега, стига.” Но така си беше. Така беха скроени, така беха напомпани. И що стана с техните организации, не тая революционната, а тия- братствата. Братствата... Четиридесет и шеста година се опитаха да правят събрания по братствата да се саморазтурят. Не можаха, навсякъде отхвърлиха тоя вот.
В.: Ама това- комунистите?
Хр. Матов: Комунистите, де. След това четиридесет и седма година, ето тука е дадено (“Погромът на македонските бежански организации”- бел. наша) оригиналното писмо на Македонската комунистическа партия, с което искат да се разтурят македонските братства, защото били фашистки, михайловистки, не знам какво си и всичките документи и имоти да се прехвърлят на Скопие, без да сочат кой и как. Но не ставаше така лесно, защото да си кажеме участието на хората от Македония в българският стопански, културен и политически живот беше много широко, много активно. Имаше и министри, и министър- председатели, и всекакви все от Македония. Абе, македонец като си, ти нема да му сваляш капа на всеки, хващаш се- вършиш работа. Това нещо, това големо завземане на живота на държавата от страна на бежанците и техните потомци респектираше ония, които беха тръгнали со лека ръка да заметат какво има македонско- дай да го махнеме. Тогава вече и от Москва дадоха зор, и оттука, и Коминтерна излезе със становище. И Коминтерна като взима становище, нашите другари тука нема какво да правят- айде. Решават, в периода 50- 53 година прекратяват 700 братства. Те 700 не прекратяват, те прекратяват само тия, които са имали фирмени дела и регистрирани в съда. Ето ги, тука са 63 братства, има во София, от които 36 са юридически лица, регистирани. Само во София. А во цялата страна са 700, от които близо 200 са юридически лица. Те са имали свои имоти, все по нещо – дюкян за клуб, место, за да направят нещо, по некой имот са взимали и така нататък. Во София, във Варна, во Пловдив са направили македонски домове, големи. Във Варна, ако сте ходили, в центъра на Варна до катедралата има голем македонски дом. Тука знаете македонският дом на “Пиротска” и “Вашингтон”. И тогава се получава една друга криза. Сега, държавата разтуря носителите на тия права- братствата, закри ги като правни субекти. Обаче кой да ги приеме? И тогава създават дружество “Гоце Делчев” и Съюз на македонските културно- просветни дружества. И какъв куриоз се получава? Например тука (“Погромът на македонските бежански организации”- бел. наша) е даден указът, с който... Чакай да го намеря... Ето! С този указ петдесет и първа година во Държавен вестник имуществата на македонските братства се дават на дружество “Гоце Делчев”, създадено петдесета година и на Съюза на македонските културно- просветни дружества, който възниква чак петдесет и трета. Значи петдесет и първа година той не е съществувал, но на него му се дават всичките тия имоти, включително и македонският дом. Но дали що дали, след това ги прехвърлиха към ОФ (Отечественият фронт- бел. наша), след това не знам какво стана...
Отново за историята
Т. Г.: Общо во Македония... Това искахме да ви питаме. Защо се премълчава и в Македония това въстание (албано-българското въстание 1913 г.- бел. наша), след като е било толкова голямо?
В.: То не пише никъде в учебници...
Т. Г.: Никъде во учебници...
Хр. Матов: Абе, знам бе, брате, че го нема никъде. И аз си задавам въпроса...
Т. Г.: Коя е причината?
Хр. Матов: ... що за криворазбрана... Ама тогава е първото македонско правителство! Айде да оставиме всичко друго. Во Дебър го правят. Албанци и македонци правят първото македонско правителство. Ами моят баща е главнокомандващ тогава. Ама защо го премълчават?! Премълчават го, защото хората во Македония не знаят как да използват тоя въпрос. И албанците го премълчават, и македонското правителство го премълчава. Аз поставям въпросът и на албанци: “Що мълчите, бе?” Това... Баща ми идва с чета от Елбасан во Дебър и оттам за Струга и Охрид, със сто души албанци. Само двама българи има, само двама македонци. Всичко друго е албанци. И вика: “Половината от тех беха тия що ме гонеха, ако ме беха фатили преди въстанието, немаше да остане от мене нищо.”
За албанският проблем и българо- македонските взаимоотношения
В.: Е, добро. Можен ли е сега соживот со албанците во Македония? Обща държава?
Хр. Матов: Според мен при добро желание от двете страни. На вас албанците... Косоварите ви бъркат. Местните албанци, които не половината, а три четвърти са турци, а не са албанци. Во Струга имаше турска маала, бе, момче. Турска маала! Не е имало никога албанска маала. Колко албанци имаше? Неколко бозаджии и сладкари. Всичко друго беха турци. Една част се изселиха, другата част се стопиха.
В.: Во Втората светска война, кога влиза Струга во италианската зона, тогава идват.
Хр. Матов: Да! Тогава идват. Много на глед е безвредно властването на италианците, щото те нищо не правят за едно или друго. Но допускат идването на тия, икономическите революционери на албанците. Но защо сега Струга да се жертва?! Струга минава в албанският хинтерланд. Как? Със селата. Селата нека си одат тамо, но Струга си е Струга, бе!
Т. Г.: Сега за пръв път имат и кмет албанец.
Хр. Матов: Къде?! Во Струга?! То вече... Що да ти кажа. И тука пълномощният министър е исто партизански командир по албанска линия. Ами... Ама и България що прави? На мен не ми трябва дипломат да е гъвкав, да е учтив. На мен ми трябва дипломат, който да има сърце към Македония. Без това сърце към Македония ти не можеш нищо да направиш. Ти нема да простиш, ти ще се озлобиш и нема да разбереш верния път.
Абе, видите що бе- моите са си мои, бе. Ние сме си от една кръв. Аз не можем душата да си дерем и да викам: “Тоя е от една нация...” Ами дедо ми, извинете, но вие сте момчета, со едни ташаци е правил пет вида нации! Во нашата фамилия има и сърби, и власи, и македонци, които казват, че “немат нищо общо со бугарете”, има и неколко, двама- трима, които викат, че “Ние сме бугари” и не знам що си... И като ги преброиш, що се получава? От едни ташаци пет вида нации. Това е глупост! Всичко е едно во тия деца. И тоя що е служил во югославската армия, и тоя що е служил во УДБА са ми от фамилията. Срам, не срам- мое дете. Но то не ме кара да си плюя на кръвта, от която и аз съм излезал. Може ли това нещо?
За Петър Чаулев и кръвопролитията във ВМРО
В.: Да се вратиме на историята. Сакам да питам...
Хр. Матов: Казвайте сега що има?!
В.: Мисли се, дека ако Милан Матов е влезнал во ЦК на ВМРО вместо...
Т. Г.: Петър Чаулев
В.:... Петър Чаулев, немало да има такава кръвопролитба после.
Хр. Матов: Види що, аз не мога да засегна този въпрос, но баща ми никой друг човек не кълне толкова, колкото Петър Чаулев. Петър Чаулев е от тоските, албанец е по произход, от тоските во Охрид е. Той влиза под кожата на Тодор Александров, влиза под кожата на други, на Протогеров- е охригянин- влиза под кожата. Чрез Протогеров Петър Чаулев прави своята кариера во ВМРО. Той стига дотам... Баща ми го хваща като председател на Битолският революционен окръг- Чаулев е охридски войвода- хваща го с убийство на една учителка от района на Охрид, която е забременяла от него. Е, че, вулгарни неща!!! Не се касае – ти да мислиш по един начин, той да мисли по друг! След това те пленяват Христо... а, Милан Матов и той по един специален начин бега. Ей в тая книжка (Спомените на Милан Матов, “Най комитата разказва”- бел. наша) той описва как е избегал от хората на Петър Чаулев. И докато се стига до истината, че Петър Чаулев е съветски шпионин. 24-та година го хващат, когато плаща парите!!!
И сега какво правят нашите историци? Я, ти си по- млад, стани! Вземи ги тия двата тома!
В.: Тия?
Хр. Матов: Тия, да. Ето го сега, гледайте го- “БКП, Коминтерна и Македонският въпрос”. Двата тома са към 1500 страници. Сега, аз, който се интересувам и занимавам, с голема мъка работя. Защо? Те са ценни документи. Но това са документи за историчари- ей както си ти! Да почнеш да учиш история. Но тука 98 % от това, което е напечатано са партийни документи, в които се говори какво казал Георги Димитров, какво казал Васил Коларов, какво казал еди-кой си и така нататъка. Аз немам нищо против, но заглавието да не е такова. Когато издаваш книжка, направи книжка, която да могат да я четат хората и да разберат, без да лъжеш, без да изкривяваш историята, но в рамките на 40- 50 страници. Публицистика! Хората нищо не знаят!!! Като дам това на некой от Македония, той нема да го чете- ще го хвърли. Нема откъде да четат! Защо аз да го упреквам, че той криво говори, че той криво разсъждава? Ами той не знае! Във вашите учебници по история нема нищо, бе, деца! Нищо нема!
Ами сега, на 3 ноември, сегашният министър на външните работи на Македония Милошевски дойде тука и аз не знаех, и отишъл на гроба на баща ми и на чичо ми, и се поклонил, и поднесъл венец. Научих го от моите от Струга, изпратиха ми изрезки от тамошните вестници...
В.: И тука го имаше в новините и вестниците...
Хр. Матов: Не че е ходил на гроба на гроба на Милан Матов и Христо Матов. Ходил е на гроба на Гьорче Петров, на Яворов, но не споменават Христо Матов и Милан Матов. Не ги споменават тука. Разберете го и това е едно чудо неразбрано! Това ви го казвам. Ами той, ако не приеме да... Там го критикуваха Милошевски, как си е позволил да реабилитира Христо Матов?! Абе, Ристо Матов не се нуждае от реабилитация. Христо Матов се нуждае да го познаваш, пък тогава да го псуваш. А не да го псуваш първо, пък после да викаш такъв е...
За реабилитацията на историческите личности в Македония
Т. Г.: Това искахме- за реабилитирането да ви питаме. Питай го...
Хр. Матов: Да. Аз требва да ви кажа, че, моите уважения сега, Христо Матов заедно със доктор Татарчев малко не приемат реформите на Тодор Александров и на Протогеров. Те ги третират не толкова като революционери, колкото като хора, които контрактуват со властта и гонят политически цели. Абе, те са революционери и доктор Татарчев и Христо Матов. Те, ако.. Христо Матов е сакат. Той не може да ходи. Той е с железа в двата крака. Той от мъка... Него го пращат чиновник за специални поръчки во Скопие. На него не му се дава достъп нито до никаква ръководна работа да му се чуе думата. Той много тежко приема това и приема отделно погрома, който настъпва в Първата световна война. И Христо Матов перкулясва.
В.: Вие викахте дека проблемът е, че не се споредява историята между българи и македонци. Сега видите що става со Тодор Александров во Македония. Това сакаме да питаме...
Т. Г.: Тодор Александров сега, в момента, се връща в македонската история...
Хр. Матов: Е, нищо, много хубаво.
Т. Г.: По- рано “бугарофил”, “бугараш” ... А сега вече е голем македонец!
Хр. Матов: Сега, това е! Така го правят. Правилно сега. Техна си работа. Те са го псували, те сега ще го фалят. Сметам, че и едното не е съвсем точно, и другото не е съвсем точно....
В.: Ама да не му подменят думите пак?
Хр. Матов: А, сега не.
Т. Г.: А що мислите за Ванчо Михайлов- дали ще стане истото... същото?
Хр. Матов: Сега, аз Тодор Александров не го заварих, защото, когато аз съм се родил, него го убиват. Аз от него никакво впечатление немам. Имам впечатление от неговата дъщеря- Мария Коева. С нея и съпруга й се познавахме.
Сега, да ви кажа со всичко могат да се гаврят и со чичо ми, и со татко ми, и со всеки могат да се гаврят! Въпросът е не да се гавриме, а въпросът е да ги дадеме големи, малки, да ги дадеме во техната светлина. Сега у нас, например, со тоя Сандански да ви кажа, на мене ми се повдига от тоя човек. Сандански е човек со неясно политическо поведение. Ами къде са парите от отвличането на мис Стоун? Къде са 14 000 английски лири? Вижда ги Гоце Делчев во ресторант “Батенберг”, во хотел “Батенберг”, дава по нещо той на другите и оттам изчезват. Къде са 14 000 за отвличането на мис Стоун? Ама не е само това. Защо убива Сарафов и Гарванов? Той е щял да убие и чичо ми!!! Той по едно чудо се е върнал, не е отишъл на срещата. И на него е щял да му тегли куршума Паница! Защо убива Михаил Даев? Един честен войвода, чуден! Съмнява се, че го изпратил не знам кой си него да го убива. Глупости!
За Иван “Ванче” Михайлов и архивата на ВМРО
Т. Г.: Нещо за Ванчо Михайлов исках да питам...
Хр. Матов: Сега, за Ванчо Михайлов... Аз два пъти го видех. Един път жив и един път умрял. 87- ма година- това време. Значи точно преди 10 години (очевидно Матов се обърка. Искаше да каже преди 20 години/ 1987 г.- бел. наша), април месец 87- ма година аз отидох во Рим. Какъв ми беше формалният повод и възможност да отида во Рим? Аз работих 30 години в системата на Централният коперативен съюз като юрист на неговата ревизионна дирекция. Пенсионирах се 84-та година. И тогава искаха да ми дадат некакви медали, парични премии за дълга служба. И аз казах... Тогавашният председател беше бившият секретар на БКП Иван Пръмов. Моите уважения, комунист беше, но аз не мога да се оплача от него, държеше се много коректно, работлив, честен, почтен човек беше. И ми вика: “Матов, какво искаш сега? Да ти дам парична награда, брошка да ти дам?” и такива работи. “Не- викам- ако се роди некакво дело за Италия, за Рим, искам да отида да се видя с мои две млечни сестри, имам во Рим, които не съм ги видел от деца.” Те са мои връстници, дъщери са на Наум Асенков, мой първи братовчед, на татко от сестра син, който е отговарял за ВМРО в Европа и е работил во Рим, во българската легация- Мимоза и Беба. А майка ми ме е родила на 42 години. Не е имала млеко да ме кърми и техната майка, леля Криса, ме е кърмила. Един вид те са ми млечни сестри, от едно млеко сме сукали. Аз исках да ги видя и едновременно с това имах предвид, понеже Иван Михайлов е там, да се видя и со него и да седнеме на един разговор. Отидох аз там... А, 87-ма година се откри възможност, дело се получи и тогава Пръмов ме извика. “Матов, има дело за Рим, искаш, бехме говорили.” “Разбира се, че искам.” И ме командироваха за три дена, аз стоях 30 дена. Но три дена си ползвах пътя и командировката, другото време на мои разноски, дет се вика, изкарах там и на гости бех, и прочие. Тогава се видех со Иван Михайлов. Два дни- един вторник и един четвъртък, седмицата преди да си замина. Той дойде при моите. Защото моите- големата, която е моя връстница, Мимоза беше работила со... Как се казваше тоя?... Борислав Иванов, един от помощниците на Иван Михайлов. Борислав Иванов, който умре след това во Канада. По петия том. Те редактираха, правеха, струваха и така нататък. Петият том те го създадоха. Тя немаше доверие на хората, при които живееше Иван Михайлов. Сега, това дали беха женски истории, или некаква истина имаше в тия работи- не знам. Но той дойде со Вида Попова вкъщи. Два часа дойде, девет си отиде. Сега, аз в събота пътувах, това беше вторник, в четвъртък пак дойде Иван Михайлов, пак от два до девет. Е, моите уважения сега, аз за пръв път го видех човека. Един дребен старец, такъв спечен, но тябва да ви кажа разговорът... Той ме прие все едно съм му син. Значи аз не мога да си кривя душата. От него имам тия неговите, томовете. Не тия дето ги издаваха тука, а задграничното издание. Той ми викаше: “Да ти ги надпиша?” Не посмех, честна дума сега. Да се върна во България со посвещение от Иван Михайлов не ми отбиваше. Сега не се правим на герой. Страх ме беше. Но създадоха се много хубави отношения. Мене ме интересуваше един въпрос. Къде е архивата на ВМРО?! Тая архива, която доктор Татарчев, който живееше с жена си в град Торино, е носил, като е пътувал оттука за Италия. Предполагаше се, че големата част от нея е дал на Иван Михайлов. И после се породиха различните легенди. Една част твърдят, че е във Ватикана, трети во некакъв манастир, четвърти- на некакви негови приятели и така нататък. Но след това при мене идваха... Тая ... Благуна Попова. Балгуна, която е сестра на Вида Попова, тука тя следваше. Аз не я знаех. Имаше неоправени сметки- да й помогна в отношенията с хората. Аз не можах много да й помогна, но дойде и братът на Иван Михайлов- дедо Таси, Атанас Михайлов. Той дойде при мене и се случи така, че на 5 септември 90- та година всичките от македонският дом беха заминали на конгрес на МПО во Канада, во Торонто. И бехме тука останали аз и професор Петър Шапкарев. И от Рим се обади Вида Попова да ни каже на 5 септември, че е умрел Иван Михайлов в 9 часа сутринта. Тя се обади към 11 (часа- бел. наша). Аз бех во македонският дом. Петър Шапкарев вика: “Сега какво ще правим? Къде ще го погребваме?” Тогава беха избрали за президент тука Желю Желев. Обадих се аз на Желю Желев, прие ни човекът. Отидохме при него и поставихме въпросът: “Имате ли нещо против, ако се наложи тука, во София, да погребем Иван Михайлов?” Той каза: “Аз следобед имам заседание со партиите от 2 часа. Към 4 часа ще ви се обадя.” И 4 часа се обади: “Немаме никакво възражение” и прочие. Но междувременно от Америка се обадиха, там- ръководството на организацията и казаха, че те са взели решение да бъде погребан при жена му, при Менча Кърничева, во едно гробище на 30 километра от Рим. И отпадна тоя въпрос, но възникна въпросът: “Кой ще ходи на погребението?” Петър Шапкарев беше на сегашните мои години, осемдесет и неколко години. Вика: “Христо, тръгвай ти.” И тогава аз, братът на Иван Михайлов и Ангел Димитров, който беше преди тоя, генералът, който е сега во Скопие, който беше посланик во Скопие. Не преди него... По- предишен, преди него беше Александър Йорданов, преди Александър Йорданов беше Ангел Димитров. Той беше председател на фондация “13 века България”, доверен човек на Желю Желев. И така качихме се на самолета...
Т. Г.: А Гоцев?
Хр. Матов: Кой?
Т. Г.: А Гоцев не беше?
В.: Професор Гоцев
Хр. Матов: Гоцев- нема. Те всичките беха во Америка. Бе, никой немаше. Само ние бехме от България- тримата. Даже аз и Ангел Димитров, а дедо Таси имаше неприятности. Като отивахме нататък, той ми каза: “Христо...”. А брат му, Иван Михайлов, ходеше винаги по риза и жилетка. И в жилетката си той държи ключовете на една бела кантонерка, която седи в неговата стая. Там са неговите архиви. Като отидохме след погребението, каниха ни на обед во дома му- никаква бела кантонерка немаше.
В.: И не се знае къде е?
Т. Г.: Сега, во моментов?
Хр. Матов: Аз, като се върнах тука, си позволих да споделя со хората и викам: “Дайте да скочиме до там, какво е останало да приберем да не изчезне.” Нищо не стана.
Иван Михайлов... Но моите срещи со Иван Михайлов аз съм ги описал във... тогава веднага като се върнах- при ония положения 87-ма година. А на погребението аз занесох българското и македонското знаме и со двете знамена завих ковчега на Иван Михайлов. Това беше!
Т. Г.: Македонското? Мислам...
Хр. Матов: Не тия звездите. Онова- македонското на ВМРО. Само на ВМРО. Ами аз държавните знамена не ги...
За историята и младото поколение македонци
Т. Г.: Друго сега сакаме да ви питаме.
Хр. Матов: Казвайте!
Т. Г.: Какво бихте казали на младото поколение македонци, които мислят, че Милан и Христо Матов са се борили срещу българската пропаганда?
Хр. Матов: Е, не! Не, е! Това за пръв път...
В.: Ама така се учи во Македония.
Т. Г.: Во Македония се учи, че Христо Матов...
Хр. Матов: Не, не, не... Моля ви се! Това е... Ето, аз ви давам съчиненията на Христо Матов, давам ви и спомените на Милан Матов! Четете ги, какво намерите там- ще видите какво...
Т. Г.: Не, защото македонските...
Хр. Матов: Виж какво... Те имат критично отношение. Те и двамата не премълчават. Например има една статия от Христо Матов “Българска народна измена”. Това, когато България не помогна на въстанието, на другите действия, на всичко това. Ами брошурата на този, на Христо Матов “Пропуснати случаи”- той пише седем случая, когато България така да си мръднеше пръста Македония щеше да се освободи. Това...
В.: А другите?
Хр. Матов: Кое?
В.: На Балканите. Сърбия, Гърция...
Хр. Матов: Абе, той обяснява защо. Турция е била оклекала, Гърция и Сърбия били смачкани от некакви войни, които водели. Ще го намерите во тая книга “Пропуснатите случаи”. Тя е брошура от 20 страници. Нема такова нещо сега!!! Аз немам политическа позиция и требва да ви кажа, че в никакъв случай досега, доколкото познавам творчеството на баща ми и на чичо ми, те никога не са ругали България! Никога!!! Те не са ругали и Сърбия, и Турция не са ругали. Те са се борили за свободата на Македония.
В.: Това ни е ясно на нас. Обаче в Македония пропагандата така поставя...
Хр. Матов: Абе, знам бе, брате!
Т. Г.: Аз съм учил история... Во историческите учебници во Македония го пише Христо Матов като основател на ВМРО, но пише, че...
Хр. Матов: Той не е основател на ВМРО. ВМРО се основава 93- та година (1893 г.- бел наша), Христо Матов тогава е още студент тука. Отива во Серес като директор на педагогическото училище. Там се залюбва, единствената любов на Христо Матов е една... Каква беше тя? Щипянка ли? Не, велешанка! Весела! Това му е любовта на Ристо Матов. Обаче отиват Даме Груев и Иван Хаджиниколов, посвещават го в организацията, той тегли майната на любовта и вече се свършва цялата... Така са мрели и живели...
Т. Г.: Много студенти от Македония ще го четат вестникот...
Хр. Матов: Е, добре де. Ето ви. Аз ви давам материалите. Ето го и Ристо Матов, ето го и Милан Матов.
В.: Аз искам да питам за това. Издавани ли са спомените на Милан Матов в Македония?
Хр. Матов: На Милан Матов в Македония един инициативен комитет начело с Александър Лепавцов издадоха 500 броя от това нещо (“Най комитата разказва”- бел. наша).
В.: А, значи са издавани. Защото гледахме, че са цитирани по разни сайтове в Македония и се чудехме...
Т. Г.: На интернет е цитирана книгата во сайтот на Македонската православна църква.
Хр. Матов: Възможно е, възможно е. Но казвам ви го с чиста съвест, съсем спокойно. Христо Матов издава вестник “Санстефанска България” 1896 година...
Т. Г.: Да, то ни е нас ясно, ама за сегашните, дето ще четат сега вестника...
Хр. Матов: Аз затова ви казвам- нека хората първо да прочетат това и това. Има една друга книга, която се изчерпи, която сега ще излезе второто издание- “Мълчаливецът от Струга”. Тя е ... Аз съм я писал въз основа на документите на Христо Матов. Тя е нещо като история, свързана със Струга, со всичко това. Аз, като излезе, ще ви дам. Аз също нема да я продавам и аз чрез вас разчитам най- много да отиде во ръцете на млади хора да четат, и за Македония искам да пратя.
Христо и Милан Матови през 1921 г.
Хр. Матов: Но требва да ви кажа, че нема такова нещо! Тука има една статия от татко ми, в която упреква. Когато Христо Матов се разболява, той се обръща към Тодор Александров и му иска пари да бъде пратен на лечение, на санаториум, нещо не знам що си, и той му отказва. И татко пише: “Тогава в организацията имаше 20 000 000, а не се дадоха пари Христо Матов да постъпи в санаториум.” Сега, това, ако го приемат, че е критика, критика е, но не е отричане нито на Тодор, нито на историята. Има една тука (“Най комитата разказва”- бел. наша) “Как се губим ние българите”. Тука разказите на един стар овчар, който среща баща ми и почва да го псува: “Абе, какви сте шупелци това даскалите, бре. Вие загубихте всичко, бе. Вие така...” “Ето- вика- как Груйо ми вика на мене и ми изтегли ушите, как се губим ние, българите”. Сега, но нема такова нещо! А, кажи го де... Когато се обявява Илинденското въстание, Христо Матов е задграничен представител тука. Той отива при Рачо Петров да го приеме. Оня не го приема, защото изтекло работното време. Се вдига и повече не се мерка при него. Тогава, на другия ден, когато той отива, поканени са журналистите всичките во университета, за да кажат какво става во Македония. Тогава пращат специални пратеници, Матов му казва: “Чакай да си свършим тука работата. Министър- председателят нека почака.” Христо Матов не е стъпил при Фердинанд. Само доктор Татарчев е влизал при Фердинанд. Той не е. Той го е считал за... Ами в книгата му, която той пише, тая- “Пропуснати случаи”, той пише за Фердинанд: “Нема по- голем пропускач на националните интереси от Ферчо.” Той Ферчо го нарича! Това е на него. И той го интернира! Фердинанд интернира Матов, 10-та (1910 г.- бел. наша) година чак в Париж бега.
Т. Г.: Не, въпросът ми беше щото в Македония нели Гоце Делчев и всичките- македонци антични. И сега примерно много македонисти, студенти тука млади, дето ще читат вестника, те имат представа за Христо Матов като македонец, който мислят, че е от Александър Македонски...
Хр. Матов: Глупости!!! Абе, не бе! Виж какво, бе... На Христо Матов кой му е учителят по история? Неговият дедо Кочо, дедо Кочо Асигяур. Той го е учил що е и какво е! той не е имал даскал, който да го учи. Сега, и после животът му е бил такъв. Той как да ви кажа... Живял е при страшна мизерия...
Т. Г.: Искам да ви питам сега е много популарно така в Македония внучката на Гоце Делчев... Не знам дали я знаете?
Хр. Матов: Не, не. Не я знам.
Т. Г.: Тя мислам... Нейното мнение се променя. Тя казваше, че Гоце Делчев е македонец...
Хр. Матов: Ама всички са македонци...
Т. Г.: Не, ама во друг смисъл македонец...
Хр. Матов: Е, сега во модерниот смисъл, коминтерновският...
Т. Г.: Кое я кара да го твърди това? Тя беше во Охрид, во болница некаква...
Хр. Матов: Сега що да ти кажам... Това са едни малко медийни спекулации. Но що мисли тая жена, аз не знам. Що сака- то да мисли. Аз мога да кажам, то що аз мислим. А аз що мисля...
Т. Г.: Се сещате за коя говоря? Внучка на Гоце Делчев.
Хр. Матов: А, може. Ни съм я чул, ни съм я видял...
За иднината на Македония и българо- македонските отношения
В.: Аз сакам да питам- как я виждате иднината на Македония? Какво ще пожелаете на македонците оттука нататъка?
Хр. Матов: Сега, аз едно що не ми бендисва на мене во относите между България и Македония, то е тоя антигонизъм. И оттам и оттука. То не бива да е. Аз никога нема да намразам моите во Струга. Никога!!! Никога!!! Тия са си. Една кръв сме, един род сме. И тия полека лека ще им дойде умът в главата. То не може... Аз можем да се съглася на некакъв компромис, ама компромис не со факти, а со време, со редакция, со нещо. Ама во никакъв случай со то що е!
Аз например не ми бендисва това, че во Македония гърци, турци, китайци дойдоха, направиха инвестиции, во Македония нема един лев българска инвестиция.
В.: Да, това е жалко...
Хр. Матов: Бе, никаква икономическа връзка немаме. Това е нещо ужасно.
В.: Има, но са малце. 12 000 000 за миналата година.
Хр. Матов: Ах, това са глупости! Това са оборотни средства! Това не са инвестиции. Това са пари, вложени, за да търгуват, за да работят. То не е инвестиция! Инвестиция е да отиде да поарчи за съоръжения, за нещо да е направил. Нема го. Ние тука ядеме македонски ябълки, македонски домати, ама не знаеме, оти са македонски. Не знаеме, оти са македонски. И требва да ви кажам, аз първото нещо що ми е гайле, е нека да се знае то, що е истина. Каква сака да биде тая истина! Но да се разбереме по опорните точки! Александър Македонски никакъв не ми е на мене! Много е далечен. Аз стигам до прадедо ми. По нататък требва да измислям, да се правим на шутрък, че тоя ми е такъв, оня ми е некакъв...
В.: Ама аз това го кажувах на едно момче от Македония. А той- не...
Хр. Матов: Е, убаво де сега...
В.: Аз го питам: “Знаеш ли си ги дедовците до Александър?”. А той- не! “Александър, та Александър”
Хр. Матов: Моля ви се! Александър Македонски... Ти гледай сега, за Александър Македонски борбата е от страна на гърците. Те казват, че македонците са гърци. Те отричат името македонци.
В.: Ама и Гърция е по- напорна към тех.
Хр. Матов: Да, и те много, много влагат.
Т. Г.: А какво мислите за политиката на България спрямо българите во Македония?
Хр. Матов: Абсолютно неправилна. Тя не обръща никакво внимание на нашия основен проблем. Абсолютно неправилна! Най- вредното е да се ежиме, да се караме, а да не тръгнеме ръка за ръка.
Как да ти кажа... Аз като се срещна со журналисти от Скопие, те почват да викат: “Ама дали е така?” “Е, сега- викам,- какво да ти наливам во главата дали е така. Така ти го казвам, така е написано- ето го! Не съм историчар! Аз не казвам, че фактите са мои. Те са факти от хората, кои са ги създали.”
Т. Г.: След колко време мислите, че в Македония ще се знае истината?
Хр. Матов: Не знам, но...
Т. Г.:Щото еве сега Блаже Ристески...
Хр. Матов: Ех, мани го сега Блаже Ристески! Той е по- зле от мене! Аз трябва да ви кажа, че това е политически историк. Той не е историк, академичен историк! Съжалявам! Но да ви го кажам- со мъка ще си умрам! Со отворени очи! Това, що го правят, не е то, що требва да бъде!
Т. Г.: То истината винаги излиза накрая...
Хр. Матов: Е, ще излезе бе, деца, но вие ще я чуете, аз няма да я чуя!
Драги читателю,
Стремяхме се максимално да представим атмосферата на разговора и да не променяме изговора на нашия домакин. Надяваме се, че ти е било интересно.
Со Матов разговаряха Т.Г. и Ворце.
Публикувано във "Вардаръ", юни 2007
