Съзерцател

Голямото местене по дългия път

2010-08-05T11:02:00.003+03:00

Als Zarathustra dreissig Jahre alt war, verliess er seine Heimat und den See seiner Heimat und ging in das Gebirge. Hier genoss er seines Geistes und seiner Einsamkeit und wurde dessen zehn Jahre nicht muede...

НАКРАТКО: БЛОГЪТ СЕ МЕСТИ НА НОВ АДРЕС- http://www.suzercatel.net/

НАДЪЛГО:

Някак неусетно блогът навърши три години. И като всяко дете на тази възраст подивя. Започна да троши и разглобява всичко попаднало в ръцете му, да бърка в контактите, да събаря столове и мебели. Двамата с Jah-Sen се видяхме в чудо. Уж се бяхме подготвили като родители за този период, бяхме изчели цялата налична педагогическа литература и знаехме, че това е неговия начин за опознаване на околния свят, но нещата започнаха да излизат извън контрол. Макар да не искахме нашите семейни проблеми да излизат наяве, положението стана нетърпимо и решихме да се посъветваме с приятелски блог семейства какво да правим. При тези консултации се оказа, че сме били в неведение за много факти относно блоговете и тяхната психология. Това, което ни фрустрира най- много, беше разкритието, че положението с възрастта при блоговете е подобно с това на кучешките години, т.е. една блог година се равнява на седем човешки. Оказа се, че се грижим не за тригодишно бебе, а за двадесетгодишен хулиган. Започнаха да ни гризат основателни съмнения, че невъздържаното поведение на нашата рожба е резултат от злоупотреба с наркотици и алкохол, а не от невинно детско любопитство. Когато взехме решението да създадем блога, с Jah-Sen се споразумяхме, че за разлика от повечето български родители няма да дундуркаме отрочето си до преклонна възраст, а ще го стимулираме с навършването на пълнолетие да поеме по свой собствен път. Но реализацията на това решение щеше да бъде трудна. При всеки намек да започне работа или да помисли за бъдещето си, този гаден хаймана- блогът започваше да се държи все по- невъзпитано и предизвикателно. Спря дори да се къпе и да почиства стая си, в резултат на което къщата заприлича на кочина!
Тогава се сетих, че преди известно време Даниел беше казал, че “да смениш блога е по- лесно, отколкото да смениш къщата и по- безболезнено, отколкото да смениш жената”. Jah-Sen се съгласи с мен. Незабавно преведохме плана си в действие.
Решихме старата къща да я оставим на хлапето- нека се оправя с кочината. Така местните клюкарки няма да ни обвинят, че не сме направили нищо за детето ни. Но пък му спряхме издръжката, за да видим какво ще направи. Вероятно ще му идваме на гости от време на време, но няма да му казваме новия си адрес, за да не ни се натресе неканен.
А ние изтеглихме спестяванията си и купихме малка вила в планината, обзаведохме я в минималистичен японски дзен стил, след което се оттеглихме на заслужена почивка в нея.
Не вярвате ли вие, елате ни на гости.
Адресът е http://www.suzercatel.net/
Така че, ако имате проблеми с блога си, можете да последвате нашия пример.
Хайде със здраве! Трябва да бързам, че Jah-Sen монтира новите галерии в къщата и като свърши ще е уморен и гладен, а аз не съм забъркал нито коктейлите, нито съм сготвил.

Да имаш и да нямаш...

2010-07-25T12:10:00.000+03:00

- Имаш ли си някого?
- Имам.
- Коя е? Познавам ли я? На колко години е?
- Защо “я”? Защо не “го”? Странна е тази промяна на рода във въпросите ти. Първо ме питаш за “някого”, а след това всичко минава в женски род...
- Аха! Щом увърташ така, значи си нямаш...
- Имам. Себе си!

***

Колко от нас спокойно могат да кажат, че се притежават, че се имат?!
Че са наясно със себе си и не воюват всекидневно със своите демони?!
Колко?!
А колко от нас си мислят, че “имат” някого, че той/ тя им принадлежи?!

От поредицата “Разговор на деня”

Провокация (+ концертна класация)

2010-07-16T16:16:00.003+03:00

Голям концерт- голяма тъпканица. Опитните концертни ветерани като нас обаче знаят кога да влязат в залата. Важно е да не си пръв, за да не се чувстваш като глупак в празното помещение, но и да избереш правилния момент, за да избегнеш голямата блъсканица и да заемеш хубаво място с изглед към сцената, подготвяйки си и маршрут за изтегляне след концерта. Ние влязохме в точното време и на точното място като истински победители. Ала казано е в Библията: “Последните ще станат първи”. И то се случи. Нахлуха пъпчасалите тийнейджъри с кръвясали очи и разкатаха фамилията на ситуирането ни. Блъскаха се като невидели все едно бяхме на опашка за хранителни стоки през 90те години на миналия век. Нормално. Все пак бяхме на концерт. Преди да започне голямото стълпотворение забелязах Ж.
- Ооооооооо, радвам се да видя млади фенове!- подхвърлих й весело.
- Какво искаш да кажеш с това “млади”, а ?!
- Започнах да следя “бристолската сцена” около 5 години след възникването й като течение, т.е. от 1992ра...
- Лелее, тогава съм била на 4 години...
- Ами какво да си говорим тогава?
Междувременно положението се влошаваше и затягаше. Нашата групичка се оказа затисната и избутвана от двете противоположни вълни- тези, които искаха да минат по- напред и онези, които не искаха да ги допуснат. Трябваше да задържим поне тази позиция. Таман си мислех, че няма начин да стане по- зле, когато в резултат на всеобщото лашкане се озовахме фронтално на входа на залата, откъдето напираше огромен поток закъснели зрители. Всъщност, трябва да призная, за да не ме сметнете за стар мърморко, че публиката се държеше доста възпитано в сравнение с други подобни мероприятия, на които съм присъствал. В този момент, докато се опитвах да извиня блъскащите се и да запазя позитивното си отношение към случващото се, почти бях стъпкан от една симпатична двойка, придвижваща се към сцената напряко през всички установени вече “пътеки” и “потоци”. Момчето беше вдигнало над главата си един картонен поднос с дръжки и гнезда за чаши с наливна бира- много удобно приспособление, получило широко разпространение на подобен род събития през последните години. Но колкото и да беше удобно това приспособление, ръчкането вече беше толкова настървено, че минавайки покрай мен младежът залитна, губейки равновесие и ме поля с част от скъпоценната кехлибарена течност.
- Лекооооооо! Не зяносвай бирата- скъпа е и е подсъдно!- извиках му в ухото.
- Някой няма ли да ми помогне ?- изхриптя пичът, застопорявайки се пред мен.
- Веднага ще те облекча! Само дай една бира!
Репликата ми е пример за формулираната от Jah- Sen, но неоткрита от него “Теория на провокативната комуникация”. Обикновено, когато се срещаме с нови и непознати хора, им подхвърляме някоя реплика с двусмислено значение и тон, а след това гледаме как ще реагират. Ако се намусят, значи не струват, но ако ни отговорят в същия стил или позитивно, в повечето случаи се оказват свежи “агенти”. Очаквах, предвид изнервеността на ситуацията, пичът да ми тегли една “благословия”. Той обаче свали подноса, а момичето взе една от бирите в него и ми я подаде с усмивка. И казано е в Библията: “Поискай и ще ти се даде, почукай и ще ти се отвори”.

На излизане от залата след концерта засякохме отново същото момче пред входа.
- Благодаря за бирата...
- Няма за какво... Не знам за вас, но аз взех своето. Една сбъдната мечта...
- Ние също...

Симпатични млади хора. Дай, Боже, повече такива.

----

Снощното преживяване се нарежда засега на първо място в класацията ми за подобни събития през тази година.

Ето я и нея:

1. Massive attack в София.

Не достигнаха нивото на легендарното си фестивално изпълнение през 2004та, но със сигурност задминаха представянето си във Виена ноември миналата година. Мястото на концерта беше лошо. Нямаше никаква вентилация. По- добре да го бяха направили на открито. Това е забележка към организаторите.

Групата се раздаде на 100 %. Публиката беше невероятна. Пробата на звука е била направена професионално и високите тонове не се размазваха както при Rammstein в Белград. Осветлението беше великолепно и концептуално направено. Визуализацията беше минималистична, но отново направена със стил и носеше послание.

Бяха си направили труда да преведат надписите на български, което показваше лично отношение към публиката. Лично отношение имаше в поведението на всички изпълнители. 3D дори ни благодари за парите, които сме похарчили за билети.

Massive attack си остават култова група с позиция и никой не може да ги обвини в комерсиализъм!

Засега това е концерта на годината за мен.

2. Rammstein в Белград

Много добре изпипано и професионално шоу. Страхотни светлинни и пиротехнически ефекти. Звукът беше малко проблемен, но атмосферата на Београдска арена компенсираше “дефекта”. Голям почитател съм на групата, много се радвах на преживяването, но въпреки това в мен остана усещането, че за членовете на бандата това си беше просто работа. Качествено изпълнена работа, но нищо повече. Имаше някаква рутина, която леко потискаше.

3. Sofia Rocks a.k.a Sonisphere festival (първият ден)

Бях си взел билет на лошо място, с единия крак почти извън стадиона, и може би затова не успях да се насладя на преживяването. Metallica се раздадоха максимално, но пак имах усещането, че ям “претоплената манджа” на една умираща легенда.

Скръбна вест: спомина се “703”

2010-06-28T01:53:00.006+03:00

снимката е оттук>

На 28.06.2010 г. след 15 години клуб 703 затваря врати.

Благодаря ви, че бяхте с нас.

(надпис на входната врата)

Когато говоря на приятели за клуб "703" и се налага да опиша духа му, винаги припявам онзи ред от основната песен на сериала "Бар "Наздраве", в който се казва where everybody knows your name… Това му е хубавото на "703" - че тук винаги знаеш кого можеш да видиш. Уютът му прилича на този от малките английски кафе барове, където усещането за лукс идва от смислените разговори и енергия наоколо, а не от имитации на леопардови кожи по диваните или последен писък осветителни тела. Тук можеш да оставиш или получиш пратка, да четеш преса на спокойствие, да слушаш хубава музика, да се запознаеш с някой интересен човек.

Мария Касимова, Непретенциозен и емоционален гид за местата за срещи в София, Капитал Light

Дълъг бар с мраморно покритие, червени стени, old-school вентилатори на тавана, велурени столове и примижаващи лампи. Плюс много черно-бели снимки. И много джаз. Това е рецептата на “703“, която, колкото и проста да изглежда, си остава уникална.

Въпреки че работи едва до полунощ, заведението е многофункционално - както за кафе и вестници до витрината сутрин, така и за романтично държане за ръце в ъгъла вечер. Клуб “703“ може да бъде хем кварталното кафене тип “Central Perk“, хем вълнуващият спот за спокойна съботна вечер.

Напълно логично точно този микс между “моето място“ и “популярния бар“ се харесва на столичните арт среди, на чужденците, решили да си покажат носа извън “J. J. Murphy’s“, и на работещите хора от идеалния софийски център.

Всъщност точно за работещите хора “703“ се явява нещо повече от бар. За тях той е нещо като успокоително. Най-малкото, защото именно това място крие формулата за бягство от стреса. Вярно - пред витрината хора, кучета и автомобили се надбягват в мръсния сняг. Но зад нея има черен чай, малък коняк и много джаз.

Е, не е ли идилия?

Христо Запрянов, Клубизъм: Антистрес, сп. Тема

Някои места минават през живота ти, дават ти каквото могат или каквото търсиш и изчезват, неиздържали проверката на времето, за да се превърнат в смътен сладникав спомен. Така се случи с повечето заведения от “бермудския триъгълник” на моята младост, но не и със “703”, макар да се намираше в непосредствена близост до тях.

“703” беше като дом. Дори да си го напуснал, знаеш, че той е там и можеш да се върнеш по всяко време, за да се заредиш с топлина и уют. Домът не е просто сграда, а хора, които те разбират и обичат- общност. Това беше “703”- общност.

Винаги, когато съм се връщал от дълъг път, особено от някоя касапница, София ми се е струвала някак чужда, но ми стигаше само да мина покрай клуба, без да влизам в него, за да се почувствам спокоен.

Много клубове затвориха врати през тези години, но “703” оцеля. Периодично се разнасяха слухове, че ще го затворят и на негово място ще открият я “Старбъкс”, я “Ла Коста”, но ние не вярвахме и това не се случваше. Единственото чисто софийско кътче със собствена атмосфера без полъх на “мърчандайзинг”, “франчайзинг” или какъвто и да е “...зинг”.

Заведението се пръска по шевовете, не можеш да си намериш място, но нещо във въздуха ни потиска. Все пак сме на погребение. Смуча си питието и се оглеждам. Осъзнавам... На тази маса седяхме, когато я изпращах да търси щастието си в чужбина. На нея седях и с М и с една друга С., без да имам още ни най- малка представа каква роля ще изиграят в живота ми. А на онази в ъгъла съм написал толкова статии, разкази и сценарни бележки. На срещуположната пък съм прекарвал сума вечери в разговори за кино и обсъждане на идеи за филми с приятели. На нея беше първата ми среща с жената, която и сега бележи живота ми. На онзи край на бара съм слушал с часове глупостите на Д. или пък съм си говорил след случайна среща с вещичката Нуша... А зад бара в началото стоеше Белослава. Постоянно беше фраш с някакви известни личности- писатели, сценаристи, оператори, фотографи и дизайнери, но не от ранга на Азис...

Беше ми много приятно, когато видех седнали до прозореца старите дами, живеещи по околните улички. Навяваше ми спомени за Виена...

Сещам се за едно от любимите си кафенета в дунавската столица- “Нихилизъм”. Доколкото знам, преди известно време е имало някакви опити да го превърнат в магазин заради икономическата конюнктура, но всички се възпротивили. Все пак това е било любимо заведение на Климт. Във Виена можеш да седнеш в кафене с над 120-годишна история и да се окаже, че седиш на стола, в който е седял Греъм Грийн, докато е пишел “Третият мъж”. Но ние сме в София...

- От утре сме безпризорни- казва В.

Изведнъж почувствах зверска умора и тъга. Изпразних чашата си и се гмурнах в дъжда.

Мръсни стандарти

2010-06-16T14:06:00.003+03:00

- Добро утро, моряко! Как си?
- Добро утро, вещице! Снощи те сънувах...
- Мръсен ли беше сънят ти?
- Ами... Не, не мисля...
- Защоооооооооооооооооо?!?!?!?!?
- Защото нашите представи за мръсно са различни от общоприетите стандарти. Всъщност, ние поставяме нови стандарти за "мръсно"...

От поредицата "Разговор на деня"

Българите

2010-06-08T14:42:00.000+03:00

Ку- ку презареждане "Българите" from on Vimeo.

Кой е истинският българин? Този въпрос задава Ку-ку Презареждане в новия си брой. Ще се срещнем последователно с главата на циганско семейство, популярна журналистка, бесарабска българка и мюсюлманин - всички те ще споделят своите виждания по темата за българското и българщината.

Може ли циганската кръв да обедини българите? Разделя ли религията хората? Сплотена нация ли сме? Ще успее ли пъкленият план на проф. Евгениев? За агресивния национализъм и пролуките в националните ни практики и манталитет. Задружни ли сме или не сме за другите, това което сме за себе си...

Промяната на вятъра

2010-06-01T14:45:00.000+03:00

Ку- ку презареждане "Промяната на вятъра" from on Vimeo.

Вятърът на промяната, като всеки вятър, отминава и оставя само това, което носи. В случая - промяната. Времето на 90-те години е еуфорично, хаотично, отварящо врати за въображението и надеждите. Днес, в сравнение с това
"измечтано" време, хората са приземени. И по-недоволни. А сегашните студенти дори не си спомнят какво точно е станало. "Ку-ку презареждане" тръгва по петите на избягалия вятър, за да намери посоката му. Защото - кой е по-важен? Промяната или Вятърът?

В този брой няколко човека ни водят към Промяната и промените след нея. Фори Светулката, организатор на романтичните нощни бдения с хиляди запалени свещи от времето на ранната демокрация, е почти забравен, но не е забравил миналото. Мис протест ‘97 - Лада Карагьозова, дала карамфил на пазещия протестиращите тогава тълпи полицай, е все така красива, но по-тъжна. Междувременно млад политик разсъждава за политиците, а на фона на приземените надежди под огромен социалистически паметник живее човек, който все още мечтае за своята любима... Казват, че нищо не е непоправимо, докато не бъде забравено. Дали е така и с поувяхналите очаквания на народ, който все още търси отговорите за Промяната и за себе си? Ако искате да видите и как би изглеждала рок-бандата на българските политици, копчето на дистанционното ще Ви заведе там. Без значение какъв е цветът му.

За хората и кучетата

2010-05-25T13:34:00.000+03:00

Ку- ку презареждане "За кучетата и хората" from on Vimeo.

Директивата на Европейската комисия е категорична: насилието следва да бъде по-широко внедрено в българското общество. Агресията, конфликтите, противопоставянето в националните ни практики – в университета, на работното място, на трибуните и спортния терен, в умовете и сърцата ни. Как предразсъдъците и наложените стереотипи припознават непременно враг отсреща, за ивицата „Студентски град” в София, кога контролът означава прекомерен натиск или е просто десет лева глоба. И така докато се замислим, че бездомните кучета хапят, единствено защото си нямат уютен дом...

За опаковката и хората

2010-05-19T20:27:00.000+03:00

Ку- ку презареждане "За опаковката и хората" from on Vimeo.

В броя "За опаковката и хората” на студентското предаване "Ку-ку презареждане" се пазарува много. Всеки търси и избира себе си. Молът, фризьорският салон, дискотеката в студентски град и хай-лайф събитие в заведение са местата, където можем да намерим различни опаковки. Пространствата се завъртат и показват страните на уж един и същи свят като цветове на кубчето "Рубик".

В тези пространства като в страната на чудесата бродят две различни Алиси. Хай-лайф журналистката и пи-ар Нина Никол и студентката по логопедия Даниела Станкова.

Децата на дружбата

2010-03-11T10:54:00.004+02:00

По време на Студената война две деца от воюващи страни в „третия свят” - виетнамското момиче Ха и палестинският юноша Ахмад, се озовават в социалистическа България. Общото между тях е начинът, по който пристигат в страната ни. Ха е „осиновена” от българската поетеса Блага Димитрова, която се „влюбва” в нея по време на своето посещение във Виетнам през 1967 г.

The Children of Drujba 01 from Svetoslav Draganov on Vimeo.

През 1979 г. българският журналист Иван Гарелов отразява касапницата на ливанската гражданска война в Бейрут. Там той се запознава с Ахмад и го кани да дойде в България, където да осъществи своята мечта „да стане лекар”. Вече в страната ни, двете деца са поставени в светлината на прожекторите на пропагандата и се превръщат в символ на „комунистическия интернационализъм”. Постепенно обаче осветлението в „залата на социалистическа България” започва да намалява, а с падането на Берлинската стена изгасва съвсем и двете деца са принудени да слязат от „сцената”, оставени насаме със своите съдби. Именно тези съдби ще видим в документалния филм на Светослав Драганов „Децата на дружбата”.

The Children of Drujba 02 from Svetoslav Draganov on Vimeo.

Лицето Драганов вече е доказало с филмите си („Животът е прекрасен, нали?” и „Самодейци”), че има усет за изобразяването на необикновени човешки истории. Както и предишните му творби, така и „Децата на дружбата” е заснет в стила на „реалното кино”, доминиращ над новата документална вълна в България. Липсва задкадров текст и се използват похвати, характерни за игралното кино. Целта на екипа, заснел филма, е да остави зрителя да се потопи в света на героите без излишни внушения. И това е постигнато чрез добрата операторска работа на Светла Нейкова и Александър Крумов, допълнена от музиката на Георги Дончев. Зрителят лесно се асоциира с героите - Ха и Ахмад, разбира техните дилеми, разпокъсването между техните стари родини и България, желанието им да намерят себе си и да бъдат щастливи. Това не е филм само за системата, господстваща в България преди 10 ноември 1989 година. Той поставя много по-философски и екзистенциални въпроси като отношението между родители и деца, отговорността на първите за съдбата на вторите или как пътят към ада може да бъде застлан с добри намерения. Фабулата на лентата е актуална и днес, когато гледаме по телевизионните екрани как разни западни звезди осиновяват африкански деца, водени от чувството за състрадание. За съжаление, според мен, концентрирайки целия сюжет върху Ахмад и Ха, Светльо Драганов не доизгражда образа на техните „родители” - Блага Димитрова и Иван Гарелов. Те присъстват „призрачно” чрез архивните кадри на пропагандната машина, но ние не разбираме техните лични мотиви за „осиновяването”. Може би това решение на режисьора е било продиктувано именно от желанието да представи усещането за безпътица и душевно раздиране в главните герои.

При всички положения филмът си заслужава да бъде гледан.

Премиера в рамките на 14-ия София Филм Фест:

11. 03. 2010 Кино „Люмиер” от 18,30 часа

16.03.2010 Френски културен център от 20,30 часа

Рецензията беше публикувана в "Словеса"

Поредният протест за електронната свобода...

2010-01-11T17:31:00.001+02:00

Да ви напомня за протеста срещу подслушването:

Протестът ще се състои отново на 14 януари, отново в София на площад „Народно събрание“ и отново от 11:00 часа.

Заповядайте да се видим, да поговорим, да пийнем и да ни заснемат! :)

Порно бизнес и обири на банки

2010-01-07T17:02:00.000+02:00

- Е, какъв е плана?
- Пак ли за плана... Добре! Значи... Ще те отвлека на безименен остров и ще поискам откуп от баща ти. Добър ли е плана?
- Баща ми сега няма пари и има много деца. Така че- лош план! ...
- Тогава...
- По- добре започни да правиш порно филми.
- ... ще те направя звезда...
- В порно бизнеса ли?
- О! Искаш ли?
- Това ще бъде план „я”, ако всички други се провалят.

Малко по- късно, след още доста врънкане за” плана”:

- Добре! Ето ти плана: смятам да търся финансиране за някои от моите филмови проекти в чужбина. Ако искаш, можеш да ми помогнеш! Имаш доста познати в бранша, а със своя чар ще ги омаеш и ще пренасочиш част от парите, които твоите сънародници дават на екзотични източноевропейски творци към мен.
- За порно филми ли става въпрос?
- Не!
- Жалко! Честно казано, предпочитам да ограбвам банки, отколкото да попълвам форми за европейски проекти...
- О! Бони! Ще правим римейк на „Бони и Клайд”, а? Направо да основем нова „Фракция Червена Армия”! Ще сложиш Улрика Майнхоф в малкия си джоб!
- Не! Те не са имали стил и са действали прекалено кърваво!
- Ами тогава...
- Да се върнем към порно бизнеса...

От поредицата „Разговор на деня"

Новогодишни наброски

2010-01-01T17:03:00.001+02:00

Наркотрафикант

Имам подозрителен и криминален вид, а митничарите са тъпаци! Може ли някой да им проведе едно обучение и да им обясни разликата между чубрица и марихуана! Обръщам се към компетентните органи с тази молба.

Ошав

И местните правят ошав, но в него слагат много повече сушени плодове, освен ябълки и сливи, като кайсии например, плюс ядки и семена. Понякога диванетата добавят и алкохол. Резултатът е прекрасен. :)

Сняг

Снегът е хубаво нещо, когато го има. Без него зимата не е същата! :) Моржуване + алкохол+ красива гора= незабравимо изкарване. :) Така съм чувал. ;) Но тази година “бялата субстанция” навсякъде е кът, а ако се появи е много рехава. :( - 3 С

Снимки

Това са снимките! Други няма! Вероятно искаш онези- “неадекватните” с лек порно уклон, но вече ги унищожих- съжалявам! :)

Равносметка ‘09

Посетени 4 музикални фестивала и около 100 концерта. 3 фестивала пропуснах- все пак трябва и да се почива. :) Участие в 2 телевизионни фестивала, 1 симпозиум изпуснах, но не можах да се клонирам. :( 4 номинации и 1 награда- не е много, но пък от сърце. Изминах около 7000 километра. Посетих много нови места и видях стари, обичани от мен, в нова светлина. Пътувания, изпълнени с прекрасни преживявания. През ръцете и очите ми с редакциите са минали около 70 сценария. Участвах в организацията на около 37 снимачни процеса и около 20 монтажа. За съжаление, според мен, производителността беше ниска. Много малко от създаденото излезе на екран. Имаше много неуредици и много нерви. Но за сметка на това работехме с удоволствие и се забавлявахме. Само 5 статии написах тази година. “Печата” ми липсва, но и кризата го удари много силно. 23 баскетболни мача, над 40 партии билярд, 4 планински прехода и 3 спаринга. 12 клубни купони и още толкова частни.
Запознах се с много интересни хора. Спечелих нови приятели и преоткрих старите си. Обичам ви! Прескочих “трапа” и предизвиках медицински прецедент. Лекарите така и не разбраха какво ми е имало, а доктор Хаос беше прекалено зает, за да се заеме с моя случай. Онзи горе реши, че няма да ме прибере. Явно му трябвам още тук, на земята. В момента се чувствам доста добре физически. Майка ми също преживя болестите. Засега се крепи. Онази с косата подмина “синдиката” тази година. Всичките ми близки хора са живи и в относително добро здраве. Някои се завърнаха и от Афганистан. :) Никога не съм бил богат, но и не почувствах липса на пари. Върнах почти всичките си задължения, с изключение на два дребни дълга до 50 лева, които смятам да ликвидирам януари 2010. Кризата не ме тревожи в личен план, страхувам се за някои от проектите ми, на които много държа. Но вярвам, че нещата ще се оправят. Поне ще направя каквото зависи от мен, за да ги реализирам. През тази година една невероятна жена влезе в живота ми, а друга не по- малко невероятна премина през него като метеор. Получих много обич и подкрепа в тежки моменти. Само любов, без никаква ревност. :) Тенденцията към интернационализиране на интимния ми живот не само се върна, а и се засили. Не искам да засягам българките, но все по- трудно ми става да открия сред сънародничките жена, която да ме впечатли и заинтересува емоционално, интелектуално и сексуално...
В общи линии 2009 г. за мен като усещане и емоции беше щастлива и спокойна. :)

Въпросът

Седя си пред чаша горещо кафе с тежък махмурлук и си задавам въпросът, който ме гризе всяка година по това време: “Каква е разликата между старата и новата година?!”. Небето е същото, физиономиите са същите, обстановката е същата, независимо къде си... Еуфорията ще спадне полека и ще се върнем в коловоза на нашите животи. Но това ще стане утре! Нека се отдадем на днешния ден! :) Виждам как към мен се е запътила една чаша с греяно вино, а и “хуните” пристигнаха...

Желая ви да направите 2010 година щастлива за вас, мои известни и неизвестни читатели! :))))))

За глупостта

2009-12-18T22:33:00.000+02:00

- Кое ме накара в тази минута да стана националист?- запита господин К.- Това, че се сблъсках с националист. Ето защо трябва да се изкоренява глупостта- защото тя кара да оглупяват и онези, които я срещат.

Из “Любовта към родината и омразата към националистите” от поредицата “Разкази за господин Койнер” на Бертолт Брехт

П>С>
Толкова от мен като коментар за така наречения “новинарски” референдум.

Бъдещи планове

2009-12-14T12:56:00.000+02:00

- Харесва ми новия ти външен вид...
- Ти си единственият, който го харесва.
- Защото имам вкус. Само аз си оставам същия грозник. Нуждая се от промяна...
- Като заговорихме за промяна, какви са бъдещите ти планове?
- Да остарея, да надебелея и да умра.
- Грозен и дебел- това е последния писък на модата! Наблегни на дебел!
- Винаги съм се стремял да бъда мъж със стил и класа.

От поредицата „Разговор на деня”

Media playground Sofia

2009-12-09T15:25:00.003+02:00

Най- накрая, след Амстердам, Виена и Будапеща, Media playground ще се случи и в София. В периода от 11 до 13 декември в Огледалната зала и прилежащите й пространства в сградата на Ректората на СУ „Св. Климент Охридски” ще се проведе едно от най- големите мултимедийни събития в България за тази година (след International Digital Art Festival , организиран от НХА). Повече подробности и програмата може да видите тук>

Няма смисъл да ви обяснявам колко значим е проектът. Елате и ще видите сами. Вие ще бъдете част от всичко случващо се там и доколко целите на този мултимедиен фестивал ще се осъществят зависи от вас. Защото в интерактивната среда на съвременните медии и изкуство, вие сте част от творците, а не от „потребителите”!
Очаквам ви! :)

Развитието на блога

2009-12-09T14:32:00.000+02:00

- Харесва ми как се развива блога. Не се напъваш като някои да пишеш всеки ден заради самото писане. Живееш си живота, а тъпите постове са по- малко...

- Да, но имам доста материали, които не намирам време да завърша, а и много покани за писане...

- За*би ги...

- Е, не! Не съм възпитан така...

- Тогава гледай да не изпуснеш момента...

- Да, така е...

От поредицата „Разговор на деня”

П>С>

Ще гледам да направя една офанзива за Коледа и да си получите „подаръците” в писмена форма.

Международни отношения

2009-12-08T16:43:00.008+02:00

Отпуснали сме с Jah-Sen след тежкия работен ден, наслаждаваме се на студените бири и гледаме “представлението”. “Шоуто” не е нещо особено, нивото е ниско, но нищо друго не ни се предлага, а както е известно “при суша и градушката е берекет”. Основната атракция е един 180-килограмов двуметров англичанин, който е толкова пиян, че едва се крепи на краката си. Залита, събаря столове, крещи, “мачка” сервитьорката с мечешките си лапи, а тя се радва като дете. Сервитьорката я познавам и разбирам- тя се слага на всички. Един пиян англичанин с пачка е по- добра перспектива от един роден пиян “рокер” без пари. Ама другите клиенти в заведението не ги разбирам. Всички, включително собственикът на бара, бързат да се поздравят с островния пияница, да го потупат приятелски по рамото, да го черпят с питие или песен. Приличат на малки деца, които търсят одобрението на татко си. Чудя се “к’ъв е тоя бе?!”. Бил “много готин пич”. “Що?!”- питам пак. Никой не може да ми каже. Дивото ме призовава да изхвърля малко течност, за да освободя място за новите бири и оставям въпросите си на заден план. Имам късмет и бързо, без много чакане, окупирам заветната кабинка в тоалетната. Отпред се е събрала една коч компания на зор и чака. А докато чакат, пичовете си говорят. За какво си говорят ли?! “Колко готин бил онзи англичанин!” Не мога да повярвам. След малко се появява сам “негово величество”. Чувам го как крещи на английски. Така заваля думите, че нищо не мога да му разбера. Не стига, че крещи, ами изпреварва всички и започва да думка по вратата и да насилва бравата.
- Заето е- нарочно го казвам на български.
Онзи продължава да удря. Започва да ми кипва. Мисля си дали да не отворя врата и както се е засилил да си вкара тъпата глава в тоалетната чиния. Или пък да му вкарам един между краката, или в коляното- едрите мъже са нестабилни и бързо се подкосяват, а този беше и пиян. Малко ще му е. Най- добре да запаля една цигара, вратата е здрава и ще издържи...

***
Беше началото на новото хилядолетие и ми се наложи да посетя по работа една приятелка, която служеше в отдел “Паспорти и визи” на булевард “Мария Луиза”. Голямата истерия по смяната личните документи все още не беше затихнала съвсем и в салона беше лудница. Вавилонска гмеж- чужденци от Азия и Африка, бленуващи карти за постоянно или временно пребиваване, и изнервени сънародници, бързащи да си извадят задгранични паспорти, за да пътуват спешно по бизнес или за удоволствие. Докато чаках и си убивах времето, в помещението влязоха под строй, облечени в елегантни костюми, цял взвод западноевропейци, придружени от 4- 5 секси български преводачки, които пометоха цялата опашка и застанаха пред гишетата, за да си получат картите. По това време влезе и близката ми.
- Какви са тия ?- попитах я.
- Ами... Консултанти на правителството, крупни инвеститори и други подобни.
- Ясно!
“Нищо ново под слънцето”- помислих си. Забелязал съм отдавна, че в доста от лъскавите заведения в центъра и в квартала ми, появи ли се западняк и всички от персонала започват да търчат, забравяйки за останалите клиенти. Не е такова отношението обаче към чернокожите и онези с дръпнатите очи. Поне в повечето кръчми, макар че знам и няколко места, където и към тях се отнасят като към “божества”. Същото поведение съм забелязвал и в доста магазини. Разни англоезични хулигани изпреварват цели опашки, само защото са англоезични. Но не предполагах, че и държавната администрация действа на същия принцип.

***
Моя приятелка ми разказва за неин познат германец. Човекът живее в каравана и се изхранва от социални помощи. Не че е неработоспособен. Напротив, даже имал и висше образование. Просто не искал да се напряга. Парите му стигали, за да преживява. Не само това, ами успявал да спестява доста крупни суми, с които през лятото предприемал пътувания в източна Европа или по на юг, където си живеел като цар. Доста често забърсвал по някое местно момиче, което си мислело, че има работа със западен богаташ. На няколко пъти той водел такива “летни завоевания” у дома си след ваканцията, но виждайки караваната му те побягвали с писък.

***
На купон сме. Някак естествено тя се превръща в център на вниманието. Едната част от гостите я превъзнася и кара да се чувства неповторима, а другата се стреми да й докаже, че е тъпа чужденка по елегантния начин, демонстрирайки колко велики са те. Усещам, че се дразни вътрешно и на едните и на другите. Но суетата й се поддава на вниманието на “ласкателите”, а “нападателите” карат нейните сарказъм и ирония да избуят, превръщайки се в щит. Опитвам се да прекъсна порочния кръг, но тя се изнервя още повече и си го изкарва на мен типично по женски. Просто, защото съм й най- близък, пък и аз съм я завел на това събиране, така че имам до голяма степен вина за създалото се положение. Външно й няма нищо, но отвътре й кипи. Толкова е ядосана, че изсипва цели казани със саркастична жестокост върху мен. Накрая ми писва и я оставям да се оправя сама с “почитателите” и “критиците” си. Сипвам си едно питие и си мисля за нашето запознанство. Срещнахме се на друго парти. Тогава една от организаторките на соарето, близка моя приятелка, ми я посочи и каза:
- Яворе, с това момиче говорите едни и същи езици.
Истината е, че като добра домакиня моята приятелка искаше да се отърве от грижите за тази чужденка и да намери някой, който да я забавлява. Компанията вече се беше наситила на чуждестранната й екзотика и я възприемаше като тежест. Макар да бях наясно какво става, реших “да упражня езиците си”. Тя беше застанала с гръб към мен и разглеждаше някакви арт джунджурии от интериора.
- Здравей- казах й
Обърна се, копринената й коса се разпиля и две хипнотични очи ме омагьосаха. Всички бяхме доволни. Другите- защото се бяха отървали от нея, а аз- защото я срещнах. И сега се случи същото. Гостите се умориха да се забавляват с нея, купона тръгна да умира, а тя се върна при мен. Започна да ме врънка да се прибираме. Продължих да говоря с Jah-Sen, но тя продължи да мрънка да си тръгваме или да й помогна да вземе такси. Помолих Jah-Sen да й обясни, че тази вечер е преминала границите на доброто възпитание спрямо мен и не смятам да говоря повече с нея засега. Той й предаде моите думи, след което съвсем разби партито. Ако Jah-Sen е много добър в нещо, то е развалянето на снобарски сбирки. Има роден талант за това. Накрая решаваме, че тримата ще се изнесем и той ще спи при нас. След относително бързо транспортиране с такси, отхвърляне на малко работа и скоростно хапване, всички се озоваваме по леглата. Настава време за “креватната дипломация”. Най- важният и успешен начин на общуване между мъж и жена. Тя се сгушва в мен:
- Май наистина днес преминах доста граници- прошушна ми в мрака и впери котешките си очи в моите.
- Да, така е...- проговарям й за първи път откакто бяхме на партито.
- Много съжалявам. Извинявай...
- Случва се. Понякога и аз го правя.- ядът ми отдавна е преминал.- Въпросът е да знаеш защо си го направил и да не губиш пътя си.
- Тези хора ми влияят зле.
- И ти на тях
Засмиваме се тихо.
- Хората тук наистина са странни. Или те третират като играчка, или като... Не мога да намеря точната дума. Уж ти се радват, а ти правят мръсотии зад гърба. Лицемерни са. Хем търсят твоето одобрение, хем те мразят. Трудно ми е да завържа нормални отношения с тях. Не мога да почувствам тази страна като свой дом. Не мога да си представя да остана да живея тук...

***
- Вече не се виждаме с него. Той се движи с теб, докато си му интересен и екзотичен, а после те зарязва. Намира си някой друг чужденец. Доста хора тук се държат така.

Думите му обобщават всичко. Живее и работи от дълго време в България. Вече си е оформил мнение и вижда нещата доста правилно според мен.

***

... Закопчавам ципа си и излизам от тоалетната кабинка. Англичанинът е изчезнал. Май е заел съседната тоалетна. Не съм сигурен. Но вече знам и разбирам. Въпросът е не с “какво е готин той?”, а защо ние сме толкова смотани и комплексирани. Връщам се в бара, за да допия бирата си с Jah-Sen. Че нощта е пред нас.

Има нещо гнило в България. Нещо, което прогнива и нейните гости.

Женската голота

2009-12-04T11:47:00.000+02:00

Станислав Лец пита:
- Разголените жени интелигентни ли са?
- Зависи как се разголват- отговарям му задочно.

П>С>
Инспектор Мегре разпитва собственика на стриптийз бар (не си спомням в кой от епизодите) и накрая заключава:
- По дяволите, похарчих състояние, за да облека жена си, а вие сте направили състояние, като събличате чуждите жени... :)

Въпросче...

2009-12-03T19:01:00.000+02:00

Той смачка празната цигарена кутия и се обърна към бармана:

- Извинявай, имаш ли кошче?

- А, питай ме някое друго въпросче- отговори пичът през дънещата музика

- Гладна кокошка просо сънува...

От поредицата „Разговор на деня”

Размисли за телевизията...

2009-11-29T17:39:00.004+02:00

През последните два дни, откакто гръмна новината за затварянето на РЕ:ТВ, сигурно проведох около 50 разговора с приятели и колеги от телевизионния бранш по темата. Чух много и различни мнения, още повече прочетох. Някои обвиняваха за провала инвеститорите и създателите на проекта, други подозираха политически натиск и задкулисни игри... Но това, което мен лично ме заинтригува, беше информацията, изнесена от Светослав Божилов в интервюто му за „Дневник”, където се казваше, че пазарния дял на аудиторията на РЕ:ТВ е достигал с мъка 1,5 % и то не винаги. Оставям настрана дали един „граждански медиен проект” трябва да гони пазарна печалба. В случая данните са важни като показател за аудио-визуалната култура на сънародниците ни. „Говорилня”- така нарече РЕ:ТВ мой познат, който иначе е доста интелигентно момче с позиция и се интересува от „сериозна журналистика”. Коментарът му е изчерпателен. Живеем във време, когато динамиката на образа е издигната в култ. Подрастващото поколение е рожба на клиповия монтаж на МТВ. Напоследък забелязвам как някои хора гледат по доста странен начин и филми, превъртайки на забързан каданс картина през плеърите си, бързащи да стигнат до края им. Все повече се утвърждава тенденцията на господство в телевизията на кратките изразни форми с ясно изведено послание. При тази ситуация все по- тежко ще става положението на студийните телевизии с тромави коментарни предавания. Още повече че нивото на дебата в България си остава доста ниско. Предпоставяни тези, повтарящи се до втръсване по всички телевизии, едни и същи доводи, едни и същи мутри...
Някои ще обвинят за тази ситуация комерсиалните оператори, налагащи „лъскавия образ”. И ще имат право. Но според мен трябва да помислим и от друга гледна точка. Новото време и новата динамика изискват нови подходи и методи на изразяване.
А нашата работа, на телевизионерите, е да намерим баланса между форма и съдържание.

П>С>
„Да живееш в интересно време”- японско проклятие. :)

За секса...

2009-11-08T13:16:00.002+02:00

Ако след това леглото е здраво- сексът не си е струвал...

От цикъла "бързи мисли"

Среща (Традициите не са това, което бяха...)

2009-10-15T18:36:00.000+03:00

- Имам среща...
- Дано ти върже...
- Братовчедка ми ли?! Това ми мирише на отлъчване от църквата и прокурор...
- Ех, традициите не са това, което бяха...

Надеждата ?!

2009-10-14T23:20:00.000+03:00

Откакто невръстен прочетох мита за Пандора, все се чудя дали надеждата не е най- голямото зло излязло от кутията...

Жертва на омразата

2009-10-04T22:04:00.000+03:00

На Илия, който ме провокира да разкажа тази история с един негов коментар.

Още веднъж- Честит рожден ден, Илийка! :)

- Мразят ме, защото съм циганин!

Гледам го и не знам какво да му кажа. Най- лесно е да започна да му изразявам своето съчувствие. Но просто не ми идваше отвътре. Вероятно е прав. Със сигурност за мнозинството от хората тук той е просто един мръсен “мангал”. Те не го познават като мен. Не са работили с него по строежите и автомивките през летните си ваканции. Не знаят колко трудолюбив и честен е. Не знаят, че може да ти бъде един от най- верните приятели. Нямат представа колко е добродушен, колко голямо сърце се крие под тази мургава и изпъстрена с татуировки и белези кожа. Но въпреки че го познавам, в момента съм му страшно ядосан. Вбесен съм от изказването му. Проблемът не е в това, какво другите мислят за него, а че той самият се възприема по този начин. Потънал е в блатото на примирението, самосъжалението и омразата.

Уволнили са го и като причина за решението си шефовете му са изтъкнали факта, че е неграмотен. А това си е самата истина. Той отказа да завърши образованието си. Макар да имаше възможност. “За какво ми е? Ще си остана един бачкатор. Никой няма да ми позволи повече.” Така ми каза, когато го насърчавах да завърши курсовете, организирани за хора като него. “Ако постоянно си мислиш какво ти позволяват другите, няма да прокопсаш”- помислих си тогава. Но той не отчита своята грешка. Вижда в загубата на работата си поредната беда, сполетяла го, защото е “мръсен циганин”. Но дори да е така, не може да го докаже. Не може да ги “нае*бе по устав”. Собствениците на фирмата изтъкват основателна причина. Свиват работните места заради кризата. Вече не могат да поддържат един работник, който не може да върши всичко. По- изгодно им е да натоварят някой друг с неговите функции без да увеличават заплатата му. Може би, ако имаше образование, той щеше да е този, който си е запазил работата, а другият да изхвръкне, тъй като началниците му знаеха колко е работлив. Не го разбира, не мога и да му го обясня.

Пребивавал съм на доста места, където са ме считали за “мръсен българин”, но не съм позволявал това да се отрази на самооценката ми. Сблъсквал съм се постоянно с чуждата омраза, но не съм позволявал да ме обсебва. Отвръщал съм на предизвикателството. Понякога е хубаво да те мразят. Това те стимулира да се развиваш, “да им го начукваш по устав”, както казвахме в армията, със спортна злоба. Всеки ден да ставаш по- добър, независимо с колко пречки се сблъскваш и колко капани ти поставят.

Спомням си бледоликите западняци, които ме гледаха с пренебрежение... Докато не им “скрих топката” с най- високите резултати, постигани дотогава. В погледите им пак имаше омраза, но презрението беше изчезнало, заменено от нещо друго- страх! Постигнах го благодарение на спортната злоба обзела всяка фибра на тялото ми. Но при него омразата не е спортна. Тя е производна на самосъжалението и го притиска, скрива хоризонта му!

Каквото и да си говорим, животът си е едно съревнование. Ние трябва да ставаме всяка сутрин с ясното съзнание, че има нова дистанция за изминаване. Както при всяко състезание и тук има хора, които се опитват да измамят или скатаят, вземайки наградата без усилия. Те обаче не са мой проблем. Интересувам се само от своето участие в надпреварата. А пък има и правила- и рано или късно нечестните играчи отпадат. Повече от сигурно е, че има и хора с по- голям опит и по- добри качества от мен на пистата. Но това не ме кара да се отказвам. Всеки влиза в надпреварата с различно “наследство”. Надбягването трябва да продължи дори да си сам по трасето. Трябва да се бориш и със себе си. Иначе си мъртъв. Иначе ще седиш и ще търсиш причината за провала ти в другите...

И наистина ще бъдеш един смачкан, мръсен и гнусен циганин или българин.

Не можех да търпя да го гледам как се върти в затворения си кръг като хамстер в клетка. Имах чувството, че се задушавам, докато слушам оплакванията му.

Допих бирата си, плюнах и тръгнах да си ходя.

“Да го духат бедните! А наш’та работа това е- да разтворим ръце и да прегърнем рая!”

П>С>

Най- лошо е, когато жертвите на омразата започнат да се капсулират в групички и партии.

Садист

2009-09-29T21:07:00.000+03:00

- Благодаря- издърпах банкнотата и оставих стотинките в паничката до касата- Лека работа!

Продавачката ми се усмихна, подавайки ми торбата с покупките.

- Защо постоянно им се подиграваш?- попита ме тя, след като излязохме от магазина- Голям садист си!

- Какво имаш предвид?- погледнах я изненадано.

- Ами постоянно им пожелаваш “лека работа”. Как може работата да е лека?

- Ееее! Ние, българите, имаме поговорка “трудът е песен”...

- Ха! Но вие не сте най- работливите хора, които съм виждала...

- Не си чула продължението на поговорката: “трудът е песен- ама друг да я пее”- засмях се аз.

- Ти наистина си садист!- отвърна ми през смях тя.

Ех, тежък е живота на садиста, не е като да сечеш дърва! :)

Българското интернет общество...

2009-09-12T16:19:00.002+03:00

Написах този текст вчера, но (каква ирония на съдбата) “мрежата” ми беше прекъсната и не можах да го публикувам. Ала воден от максимата по- добре късно, отколкото никога- обнародвам го днес:

Подготовката на кампанията “Свобода, а не страх 2009” кипи със страшна сила! Вече получих над 20 съобщения и писма за утрешния протест при катедралната църква “Свети Александър Невски”. Чинно си сложих и банер в подкрепа на “електронната свобода”, макар и със закъснение- признавам си. Но въпреки това не успях да се освободя от раздразнението в душата ми. Мислите ми все се връщат към дискусията “Свободата в мрежата. Протестът- онлайн и офлайн”, организирана по време на тазгодишните “Дни на свободното слово” под вещото водителство на дълбоко уважаваните от мен Константин Павлов- Комитата и Богомил “Бого” Шопов. Това, което ме човърка отвътре постоянно и не ми дава мира оттогава, са не неточностите в историческите примери, използвани от бате Коста, за да обоснове своите тези (макар че и те са непростими), а една реплика, произнесена не си спомням от кой от двамата видни блогъри, но разбила детското ми съзнание...

Тя гласеше (цитирам по памет): “Целта на протестите, организирани в Интернет, е да изкарат на улицата 2000 души, които да бъдат заснети от една камера, която да ги покаже на милиони...”

Мисля, че коментарът е излишен.

Но все пак да попитам: “К’о ще пра’им ако камерите закъснеят или пък не дойдат, както не дойдоха танковете през 90те?” А? Какво правим, другари!? Как дядо Йоцо от Каспичан ще разбере, че в София е имало протест в “защита на електронната му свобода”?!

Ами другият вариант- когато дойдат камерите. Какво ще правим пък тогава? Като мине заснетият материал през монтажните, ще се изненадате какво се получава. Гледах паралелно всички новинарски емисии по време на протеста на 14 януари тази година. Ряз оттук, ряз оттам и такива неща видях като изказвания, дето нямаха нищо общо с оригинала. Знам ги аз тия мурафети, нали се занимавам с подобни неща.

И последният ми въпрос: Каква е тази “велика”, “алтернативна”, “гражданска” медия, която разчита водещите телевизионни канали да разпространят посланието й?!

В Египет и Иран, където Интернет е стократно по- цензуриран отколкото в България, а достъпът до него е 10 000 пъти по- труден, движението “Кефая” и поддръжниците на Мусауи изкараха на улиците стотици хиляди хора само чрез съобщения, разпространени по “мрежата”, докато телевизионните канали излъчваха чалга клипове...

Срам, другари, срам!

П>С>

Срещнах един приятел, когото винаги съм уважавал заради гражданската му позиция и активизъм. Попитах го дали ще участва в днешния протест, а той ми отговори, че ще сменя квартирата, ще пребоядисва и ще му е трудно да се включи. Изказването му не предизвика негодувание в мен. Разбрах го. Когато се събудих, също не бях в протестно настроение. Затова първо свърших бизнес задачите си и след това отидох на сборното място. Часът беше към 12.30 и нямаше никой...

Срам ме е, другари! Срамувам се от себе си. Добре че самурайският ми меч не е тук, защото щях да си направя харакири!

Прогресивна младеж

2009-09-04T03:58:00.002+03:00

Приритах и се събудих. Вътре в себе си имах едно тревожно усещане, каквото се загнездва в гърдите ми, след като съм сънувал кошмар. Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная къде се намирам, още повече че слънцето ми блестеше в очите. Разбрах, че лежа на “нашето място” в парка. Разпознах го по клоните на околните дървета, полюшващи се леко от едва доловимия полъх на ветреца. Имаме “наше си място” в тази любима на софиянци градина. Избрахме го случайно при една от нашите разходки, но след това си го заплюхме и запазихме. Едно перфектно кътче в рая- беше достатъчно отдалечено от гълчавата на играещите си деца, но едновременно с това достатъчно близо до “цивилизацията”, т.е. до бирата и тоалетната. Дърветата правеха нещо като естествен “залив”- полукръг, който ни пазеше “шарена сянка” почти през целия ден. Така можехме хем да се наслаждаваме на живота около нас, хем да се чувстваме необезпокоявани. Това бяха идеалните условия необходими ми, за да пиша и чета, а и на нея атмосферата също й харесваше много, затова не е чудно, че прекарвахме толкова време там.

Обърнах главата си и я видях. Лежеше до мен по корем и разглеждаше съсредоточено новия брой на арт списанието, което й бяха донесли наскоро по поръчка от чужбина. Слушаше музика от плеъра и размахваше босите си малки крака във въздуха- все едно тактуваше. Обичам да я наблюдавам в подобни състояния, когато “тигрицата” в нея е заспала и наяве излиза “малкото котенце”, разглеждащо с любопитство света. Разпознавам го по едва доловимата усмивка в ъгълчетата на устните й. “Всичко е наред”- помислих си и тревогата в мен отстъпи пред настъпление от размазващо спокойствие и безгрижие. Забелязах как слънцето си играе с къдриците й. Не беше за пръв път, то също като мен обожаваше косата й. Посегнах да докосна слънчевия й ореол. Допирът на ръката ми я извади от унеса й.

- Ciao bello! - усмихна ми се тя, сваляйки слушалките си.- Did you sleep well?

Преди да успея да й отговоря, тя се наведе над мен и ме целуна. Но едновременно с докосването на устните ни в мен се върна онова усещане на тревожност, предизвикало събуждането ми. Странно, но чувствах някаква невидима заплаха. Обърнах се на другата страна и го видях. Беше се сврял в храсталака и ни наблюдаваше съсредоточено. Погледите ни се срещнаха. Той разбра, че е разкрит и няма смисъл да се крие, затова реши да излезе, за да ни се представи в цялото си “великолепие”. Вече можех да го разгледам спокойно. Имаше кръгла глава с късо подстригана, по войнишки, сламена коса и лице с красиви, правилни черти, белязани все още от детската пухкавост и сладникавост, но в никакъв случай не беше дебел като голяма част от връстниците си. Напротив, личеше си, че родителите му бяха заложили генетично в него тяло на бъдещ атлет. Давах му 5 или 6 години, но предвид колко бързо се развиват съвременните хлапаци, не бих се учудил ако е и по- малък. Носеше моряшка тениска и дънкови бермуди. Направи ми впечатление колко чисти са дрехите му. Повечето деца, играещи в градината, приличаха на прасета.

- Е?- попита предизвикателно той

- Какво “е”?- отвърнах аз, променяйки положението си от легнало в седнало

- Гаджета ли сте?- почти ме “застреля” от упор с въпроса си малкият воайор.

Свикнал съм с детската директност и откровеност, но не очаквах, че ще започне точно с такъв въпрос. А и нещо в начина, по който ми го зададе, ме подразни.

- Защо реши, че сме гаджета?

- Ами... Целувате се! И нищо не съм решил! Нали затова те питам. Не ми отговори. Гаджета ли сте?!

- Ами... Не точно... Нещо подобно...

Разбрах, че правя грешка, но вече беше прекалено късно. Все още не се бях разсънил, а и не бях готов за подобно “нападение”. Ако бях в кондиция, вероятно щях да му отговоря “не е твоя работа”, още повече че в хлапака имаше нещо, което ме караше да мисля, че въпросите му са далеч от невинните детски питания, ала възможността беше пропусната. Започнах да размишлявам как да го “хлъзна” по- елегантно. Таман реших да му кажа, че сме “тайни агенти и се целуваме за прикритие от лошите”, когато той ме изпревари и ме “застреля” повторно:

- Аха! Ясно! Значи сте любовници!

Логиката му беше направо убийствена! Съжалих, че не му казах, че сме гаджета. Може би щях да задоволя любопитството му и “разпитът” да приключи. Зачудих се сам на себе си защо отрекох връзката ни... Принципно мразя да говоря за личния си живот с непознати. А и с по- голямата част и от познатите си не говоря за него. Смехът й ме върна в реалността:

- He is so cute… And so impolite...

Аз също се засмях. Тя обича да слуша разговорите ми, за да упражнява “беглите й”, според нея, познания по български език. Всъщност, тя знае относително добре български, но се срамува от произношението си (макар за мен то да е изключително сладко), а и обича да слуша какво си говорят хората, когато мислят, че тя не разбира. Такава си е тя- прикрит разузнавач.

- Ей! Да си имаме уважението! И аз знам английски- начумери се сополанкото.

Стана ми интересно дали той наистина я разбра, или блъфираше. Нямаше да се изненадам, ако знаеше английски. Нали сега под натиска на амбициозните си родители започват да го учат още в забавачката.

- Я кажи нещо на английски

- Що?

- За да видя, че наистина го говориш...

- F*ck off

- Ей! Страшен си! Това ли са ти познанията?

- Пич, звучиш като баба ми! Нямам какво да ти доказвам!

- А други езици знаеш ли?- поинтересувах се аз.

- Защо?

- За да си говорим на език, който не разбираш...

- Например?

- Ееее, ти кажи, аз пръв те попитах!

- Сега започнах да уча и немски...

- Кофти! Значи и на немски не можем да си говорим- засмях се аз- Италиански, идиш или арабски не знаеш, надявам се...

- Не се занимавам с цигански езици...- присви презрително устни той.

- Еееее! Браво бе!

- Какво?

- Мери си поне малко речника!

- Ти ще ми кажеш!

- Всъщност, ти на колко си години?- наистина исках да разбера възрастта му.

- Голям съм!

- Виждам! Ама по- точно? Цифра ми дай!- засмях се аз.

Тя се изправи и протегна като котка, за да раздвижи изтръпналите си крайници:

- Beer?

- Yeah! Thank you fairy! You save my life!

- Да вземе една и за мен!- додаде момчето

- Абе, я се скрий!

Тя се засмя отново и се отправи към будката. Малкото пишлеме я изпрати с очи. Какво ти “изпрати”! Огледа я “професионално” отгоре до долу! Виждал съм такива изражения- типично мъжки поглед! Но никога в очите на някакъв пикльо, който може да мине прав под масата.

- Добре си се уредил!

- Щом казваш...

- Има готина татуировка! А докъде стига? Дотам докъдето си мисля ли?- стрелна ме съучастнически с очи той.

“Я го виж ти! Малкият му мръсник...”- помислих си аз.

- Не знам какво си мислиш...

- 'Айде, не се прави! Кажи докъде стига. Не може да не знаеш!

- И да знам, не мога да разбера защо трябва да го споделям с теб...

- Е, нали сме мъже... Говорим си...

- За футбол...- засмях се аз, тъй като, кой знае защо, в главата ми изскочи култовата сцена от “Трейнспотинг”. Сещате се за коя сцена говоря.

“Тоя ситнеж след малко ще поиска да обсъждаме и секс пози. Остава да ми обясни какво е “пеперуда” и че обича да го прави на “задна прашка”, за да изпадна отвъд джаза.” В този момент получих просветление какво ми създаваше дискомфорт в излъчването на “момченцето” от самото начало на нашия разговор. Физиономията му беше детска, но не и погледът му. Очите му бяха като на възрастен. Ако трябва да бъда откровен, такъв цинизъм рядко съм виждал и в очите на хора, обрулени яко от живота. Малко ми напомни за мен, когато излязох на “улицата”. Но на неговата възраст не бях такъв. Усетих се, че реално погледнато не знам на колко години е. “Може би е дори втори клас.” Започнах да си задавам какви ли не въпроси- какво ли е семейството му, в кой квартал живее, кой го възпитава... Задавах ги на себе си, защото осъзнавах, че ако го попитам директно, ще се изплъзне като риба. Отговарях си чрез догадки, основаващи се на косвени доказателства. Явно прекарваше доста време в компанията на възрастни. Личеше си по речника му, а и по логиката му. Маратонките му бяха скъпи, а в джоба му се очертаваше контура на сериозна “слушалка”. Но от друга страна фланелката му и бермудите му не бяха “гъзарски”...

- Ама ти май наистина не знаеш докъде й стига татуировката и затова не искаш да ми кажеш...- прекъсна размишленията ми той

“Оооо! И провокатор на всичкото отгоре! Иска да ме хлъзне и то елегантно!” Реших, че е крайно време да спра с пасивната защита и да мина в контраатака:

- А ти имаш ли си гадже?

- Имам, естествено!

- Коя е? Онази, черничката ли?- кимнах към далечината, където на една от катерушките се подвизаваше едно чернокосо момиченце. Спомних си, че преди да заспя, зяпах площадката и бях забелязал “нашия герой” да си играе с гореспоменатата “чернокоска”.

- Глупости! Не се занимавам с бебета! Ни цици има, ни акъл. Падам си по по- големи...

Каза го абсолютно сериозно! Вече не знаех да се смея ли, да плача ли. В този момент пред погледа ми беше изпречена бутилка с бира. Залисан в разговора ни не бях забелязал кога се е върнала. Поех шишето с дълбока благодарност, защото устата ми беше ужасно пресъхнала. Погледнах нагоре към нея, а тя се наведе към мен. Имахме традиция- за всяка бира по целувка. Не знаех как да постъпя. От една страна ми беше неприятно да я целуна, докато малкият перверзник ни наблюдаваше, но от друга не исках да подчинявам държанието си на негативното чувство, разпръсквано от неговото присъствие. Получи се една несретна целувка.

- Оооо, колко сте скучнииии!- прозя се натрапникът.

Oт детската площадка се разнесе женски глас:

- Георги! Георгииии... Георгиии...

Лицето на хлапакът придоби отегчено изражение:

- Офффф, и тая се пресети...

Майка му, защото очевидно това беше тя, седеше по средата на гъмжилото от деца и се оглеждаше тревожно наоколо. Вероятно до преди малко беше бъбрила на някоя от околните пейки или в кафенето с приятелките си и чак сега беше забелязала липсата на “съкровището” си. Най- накрая родителското тяло фиксира визуално търсения обект:

- Георги! Георги, ела тук! Стига си досаждал на хората!

- Ще трябва да вървя- промърмори раздразнено Георги

Обърна се и пое към площадката. Направи няколко крачки, след което извърна глава към мен и ми подхвърли, почти процеди, през рамо:

- И пич, вземи я изчукай тая, че е срамота...

След което се затича към майка си. Беше ми интересно да наблюдавам как малкият лицемер лепна ангелско изражение на лицето си и обясняваше нещо на родителката си, пърхайки невинно с мигли, докато тя му се караше надвесена над него. Накрая жената събра играчките му, разпилени по игрището, в един найлонов плик, метна чантата си през рамо, хвана Георги за лявата ръка и започна да го влачи, явно към домашното огнище. Не знам дали го решиха в момента или пътят им принципно минаваше оттам, но прекосиха тревната площ близо до нас. Това ми даде възможност да огледам жената добре. Имаше интелигентно изражение, беше красива, макар и да изглеждаше уморена. Беше облечена спортно, но със стил и мярка, нямаше нищо преекспонирано или “мутрешко” в дрехите й.

- Синът ви е страхотен, госпожо! Очаква го бляскаво бъдеще!- подхвърлих й аз, докато минаваха покрай нас.

- Благодаря- лицето й се разтегна в широка усмивка.

Толкова им трябва на някои майки- похвали отрочето им и ще се разтопят! Тя не усети иронията и лекия сарказъм в думите ми. Но те не бяха предназначени и за нея. Хлапето обаче разбра. “Дааа, но пък е вярно! Бъдещето е негово...”- помислих си аз.

Тъкмо тази мисъл прекоси главата ми, когато видях как малкият се обърна към мен, стрелна ме злобно с поглед, сви свободната си ръка в юмруче, от което бавно се издигна средния пръст.

Малките радости от живота (2)

2009-08-22T15:18:00.007+03:00

Петър ме е включил в поредната блогърска игра, молейки ме да изброя “6 дребни неща, които ме правят щастлив”. Обясних му, че “не само съм изпреварил събитията, но съм и преизпълнил плана, изброявайки не 6, а цели 50 неща, които ме правят щастлив и то още миналата година.”> ;) Но тогава отбелязах, че списъкът е незавършен, защото принципно съм жизнерадостен човек и постоянно откривам или преоткривам разни неща, които ме радват и правят щастлив. :)))))
Затова реших да допълня списъка с още няколко дребни радости, които преоткрих наскоро...
51. Морето – бях забравил неговата безбрежност и как изпразва главата ти от всякаква мисъл, галейки отпуснатото ти върху вълните тяло... Ако има върховна медитация- това е! :))) Но видях и другото му лице- мрачно и буреносно, което те кара да се чувстваш толкова незначителен и низш... Приятел и враг едновременно... Целият живот събран в няколко мига...
52. Тишината- наскоро пак чух крясъка на тишината и го оцених... С нея имаме специален език, известен само на нас... Понякога я чувствам като единствения достоен събеседник...
53. Танците- винаги съм танцувал, но през последните месеци структурирах това свое занимание. Концентриран в детайла на движението, съчетано със звука и допира до тялото на партньора- съвършения вселенски синхрон... Едно невероятно усещане... И преди всичко говоря за тангото и суингът... Друг път ще посветя специални текстове и на двата танца, защото го заслужават. Тук искам да изкажа голямата си благодарност на партньорките си за тяхното безгранично търпение и да поднеса извиненията си за настъпванията... Имам още много да уча за танца...
54. Ароматите- не си спомням откога носът ми не е бил целогодишно запушен... :)))) Таз година обонянието ми не само се върна, но и обостри... (макар че напоследък пак започвам да го губя... :((() Не че преди не усещах миризмите, но те бяха едва доловим полъх. Бях забравил какво е ароматът да навлезе до последната гънка на мозъка ти като доза кокаин и да не ти позволява да мислиш за нищо друго, подчинявайки въображението ти. Ароматът на индрише, който извиква в съзнанието ти бялата порцеланова чинийка със сладко от сливи... Ароматът на портокал и жасмин върху нейната изящна гладка кожа, който те кара да си представяш стройното й тяло до най- малкия детайл... И сякаш тя отново лежи до теб и си говорите, макар да е на повече от 2000 километра отнесена от вихъра на работата... Но усещането е толкова достоверно... И още много аромати, превъплъщаващи се в образи... Забравете наркотиците! :)))) Вдишвайте с пълни гърди- това е достатъчно (поне за мен ;))!

Само 4 добавям- но пък от сърце. Следващият път- повече... А следващ път сигурно ще има. ;))))

Предавам щафетата на вещичката Нуша (сигурен съм, че има какво да каже), адаша и Деси.

Сбогом, красавице

2009-07-10T16:01:00.001+03:00

П>С>

Следващите няколко дни ме няма...

Перфектен ден

2009-07-06T01:26:00.000+03:00

П>С>
Нямам предвид изборите, това е друга тема...

ДИВА

2009-07-05T11:57:00.003+03:00

SELINA ROSA

pain and relief

love and libido

beast and beauty

fear and anger

dreams and nightmares

myth and reality

id, ego, superego

Coming from vienna, the austrian painter selina rosa is exploring the extremes

...and the space in between

П>С>

За някои може и да е ДИВА, но за мен е цяло ДИВАНЕ :))) При всички положения, според мен, изложбата си заслужава да се види. Харесвам стила й на търсене на себе си, докато "прави магистърската си степен в пилеенето на време и пари" (по собствените й думи). :)))

Виртуалният Близък изток: Интернет и публичният дебат

2009-06-26T20:42:00.004+03:00

В началото на нашето хилядолетие «глобалната мрежа» вече присъства в живота на повечето държави от региона. По това време в Европа и Америка интернет се е изградил като първата действително «масова» среда, неотменно открита и децентрализирана, позволяваща на всеки да получава и разпространява алтернативни информации на сравнително ниска цена. Така на запад «виртуалното пространство» се превръща в център на обществен дебат и комуникация. Дали западният опит е приложим в мюсюлманския свят? Колко са интернет потребителите в региона? За какво използват «мрежата»? Разгръщат ли се обществените дискусии в близкоизточното киберпространство?

[+/-] СТАТИЯТА:

Възходът на интернет потреблението

През 1999 г., съгласно сведенията на дъблинската компания за информационни технологии “Ноа”, в Близкият изток без северна Африка вече има 880 000 човека онлайн. Според Доклада за човешкото развитие в арабският свят, изготвен от програмата за развитие на ООН през 2003 г. на 1000 души в региона се падат 18 компютъра, а достъп до интернет има само 1,6 % от населението. През 2003 г. вече около 4 % от населението в арабските страни използва интернет- приблизително около 11 милиона човека. В последната четвърт на 2004 г. много сайтове регистрират повишение на посещаемостта, развитие дължащо се на подобряването на интернет връзката в арабските държави. За този ръст допринасят най- вече Египет и Саудитска Арабия, на които се падат една трета от всички интернет ползватели в региона. Употребата на интернет се разпространява най- бързо сред младежите и жените. Показателен е фактът, че 50 % от младежите на възраст между 15 и 24 години в ОАЕ са свързани с интернет. Жените са близо 50 % от всички интернет потребители в арабските страни. През 2006 г. по данни на технологичната компания «Нилсен», занимаваща се с маркетингови проучвания, арабските интернет потребители са 19 милиона. Това е ръст с почти 500 % спрямо 2000 г. Според последните данни на «Интернет Уърлд Статистик» от септември 2007 г. посетителите на «глобалната мрежа» от арабския свят са 29 милиона и съставляват 8.5 % от арабско говорящото население. Арабският език е десетият най- използван език в интернет. На северноафриканските страни се пада 26 % от употребата на виртуалната мрежа в Африка, а 17, 3 % от населението на Близкия изток е вече онлайн. За нарастването на интернет потреблението спомага и смекчаването на правителствените рестрикции в редица страни от региона, въпреки че цензурата си остава един от най- наболелите проблеми. ОАЕ, Бахрейн и Йордания намаляват филтрирането и го ограничават върху няколко политически сайта на опозицията. Катар контролира само трафика на порнографски материали. Нефилтриран достъп има в Мароко, Египет, Ливан, Кувейт, Либия, Судан и Ирак. Но в Либия и Судан стойността на свързването с «глобалната мрежа» дълго време е толкова висока, че това ограничава интернет потреблението до едно малцинство, макар и положението да се променя през последните години.
От изложените по- горе данни става ясно, че значението на интернет в живота на мюсюлманския свят все повече нараства, макар регионът да изостава в това отношение от Европа. Но със сигурност «виртуалната мрежа» е вече неотменна част от социализацията на младежите и образованото градско население в Близкия изток.

Какво търсят местните жители в интернет?

Видяхме, че вече една не малка част от жителите на региона са онлайн. Но какво търсят те там? Албрехт Хофхайнц е направил проучване по този въпрос и установява, че «освен инструменталните сайтове от типа на търсачки, справочници или центрове за софтуерна помощ, «мрежата» е призвана да задоволи следните потребности, подредени в приблизителният ред, отразен от трафика в киберпространството: поддържане и разширяване на социалните контакти чрез електронна поща и чат; запознаване с новините от надеждни международни източници; обсъждане на всичко под слънцето, но преди всичко на такива традиционни теми табу като религия, политика и отношенията между половете; запознаване с моралните принципи на съвременната ислямска перспектива върху модерният живот; развлечение, особено свалянето на музика, но също така компютърни игри и спорт; ръководство за това как да живееш като мюсюлманска жена в съвременния свят, включително отговори на всички «обичайни» женски въпроси (красота, мода, кухня, отношения, сексуален живот, деца, работа и семейство); сватовнически услуги; и делова информация.»
Интересно е, че електронните версии на традиционните вестници са относително по- малко успешни, отколкото позиционираните само в интернет издания. Така например, либералният «Елаф» (Elaph.com) в началото на 2004 г. достига най- известният и уважаван международен арабски ежедневник «Ал Хаят» (http://www.alhayat.com/ ) по популярност сред онлайн читателите и през април 2005 г. става най- посещаваният информационен сайт в Саудитска Арабия, изпреварвайки «Ал Джазира». Други популярни издания, разпространявани единствено в електронен вариант са «Ал Канат» (alQanat.com), «Мидъл Йист Онлайн» (middle-east-online.com ) и палестинският «Дониа Ал Уатан» (alwatanvoice.com).
Мнозина представители на образованият елит използват «мрежата», за да осъществяват връзка с местните и национални власти. Това се обуславя от факта, че редица държави от региона правят стъпки в създаването на електронни правителства. Египет е един от пионерите в тази област и продължава да предприема инициативи, които да подобрят виртуалните връзки между властите и гражданите. Египетското правителство с помощта на Майкрософт създава портал за правителствени услуги (www.egypt.gov.eg ), който е открит на 25 януари 2004 г. в присъствието на Бил Гейтс. Мароко (www.egov.ma) и Йордания (www.moict.gov.jo/MoICT/MoICT_e_Services.aspx) също развиват започнатите от тях през 90-те години на 20 век проекти в тази насока.
Младежката възраст на онлайн потребителите, както и големият брой жени сред тях, намира отражение в ръста на посещенията на сайтове като «Фоста» (http://fosta.net/ ; сайт за развлечения за млади мъже), «Бент-Ел-Халал» (http://bentelhalal.maktoob.com/ ; уеб-страница за запознанства с цел брак, основана в Египет. Има религиозен характер), «Кооора» (kooora.com, портал за футбол), «Тараб» (6rb.com; портал за музика), «Хауаа- Уърлд» (hawaaworld. com ; портал за жени, базиран в Саудитска Арабия. Безусловно един от най- популярните форуми по женски въпроси.) и много други подобни.
Но тези данни не трябва да ни подвеждат, че «виртуалното пространство» в мюсюлманския свят се използва само като място за забавления и черпене на полезна бизнес информация. Напротив, интернет все повече се превръща в терен за осъществяване на обществения дебат в региона.

Интернет и общественият дебат в Близкия изток

Младежката възраст на мнозинството интернет потребители в Близкият изток не е показателна за техния интерес към обществени и политически проблеми. Всъщност, младите мюсюлмани обръщат много по- голямо внимание на такива теми, отколкото техните връстници в Европа и Америка. Но дискурсът им към обществената проблематика се различава значително от западният.
Ако погледнем близкоизточното интернет пространство, ще установим, че дори «виртуалната революция» е пряко свързана с осмислянето на ислямската традиция. Албрехт Хофхайнц отбелязва, че «две особености характеризират арабският интернет ъгъл днес. Първо, религията има най- голям дял откъдето и да е другаде в света и второ, арабските потребители са изключително активни в дискусии- особено засягащи политиката, религията и секса.» «Приблизително 8-10 % от най- посещаваните 100-200 арабски сайта имат религиозен характер».
Тези констатации не са учудващи предвид факта, че още през 90-те години на 20 век, докато все още сайтове със западен произход доминират в мрежата, много защитници на исляма и членове на ислямистки групи припознаха интернет като средство за разпространение на техните послания. Така например, алжирците могат да посетят многобройни ислямистки сайтове като този на ФИС- организации, които са забранени в Алжир и нямат никакво законно право за публикации. От политическите сили на опозицията в целият регион ислямистките среди са най- активни «онлайн», благодарение на голямото количество компютърно грамотни техни активисти, живеещи в Европа и Америка.
Хофхайнц се спира и на още един любопитен факт. Според него такъв интерес към религиозната тематика не съществува в другите мюсюлмански страни. През 2005 г. в класацията на 100-те най- посещавани сайтове в Иран има само една ислямска уеб-страница, а в турският топ 100 нито една. Докато в случаят с Турция може да отдадем тези данни на наложеното секуларизирано държавно устройство, то ситуацията с Иран, който в очите на запада се идентифицира като образец за теократична ислямска държава, буди недоумение. Но да се твърди, че ислямът отсъства от иранското «виртуално» пространство е прибързано. В своето изследване на иранската блогосфера Лиора Хенделман-Баавур отбелязва, че 6 % от блоговете и темите са посветени на религията и философията. Може би липсата на доктринални спорове в иранското киберпространство се дължи на фактът, че шиизмът, изповядван там, е единственият клон на исляма, който е създал някакво подобие на клерикална структура. Но ислямът присъства имплицитно в онлайн тематиката, както на Иран, така и на арабските страни при обсъждането на теми като семейството, историята и други ежедневни ситуации.
Когато става въпрос за присъствието на исляма в интернет, повечето западни коментатори го обвързват с т. нар. «джихадистки» сайтове, изразяващи радикални позиции. Но не се задава въпросът доколко е реално тяхното влияние върху интернет аудиторията в региона. Популярността на «джихадистките» сайтове е в пряка зависимост от международната обстановка. Създадената в началото на американската кампания в Ирак уеб-страница за «джихад» новини «Ал Ислам Муфаккират» (islammemo.cc) има най- голям брой посетители през ноември 2004 г., когато се водят боевете за Фалуджа. Друг такъв сайт е ветеранът «Мохиит» (moheet.com), популистки портал, собственост на създадената през 1998 г. в Дубай «Алмотахида Груп» (arabia-inform.com) и позициониран в Египет, който печели известност, обръщайки се към чувството за ислямска и арабска солидарност. За да бъдем коректни, трябва да отбележим, че спекулирането с национални и религиозни чувства в медиите и интернет не е нещо ново, и типично само в мюсюлманския свят.
Но най- популярните ислямски сайтове са не войнствените, а тези, които проповядват морално обновление на човека. Най- известен сред тях е този на проповедникът Амр Халед. Неговата страница (AmrKhaled.net, осн. 2002) задминава по посещаемост такива ветерани като «Ислям Онлайн» (IslamOnline.net, осн. 1997) и през 2004 г. се превърна не само в най- посещаваният мюсюлманска уеб-страница в интернет, но и в най- популярният религиозен сайт в света. Този млад египетски религиозен водач подобно на ислямските реформатори от 19 век вижда в исляма средство за възраждане на уммата. Но за разлика от своите предшественици той смята, че това възраждане трябва да се осъществи първо на индивидуално ниво, затова призовава своите слушатели «поемат отговорност и да вярват в своите способности». Причината за неговото влияние е много добре обяснена в една статия на Мюсюлманската асоциация в Британия, където се казва, че «той дава на младежите това, което им е отказвано много години: вяра в тяхната способност да променят и действат». Неговият девиз, превърнал се в лозунг на последователите му, е «аз съм създател, а не потребител». Видно е, че младите мюсюлмани, напълно в духа на съвремието, се осъзнават като двигател на обществената промяна. Те са тези, които «повеляват одобряваното и възбраняват порицаваното».
Тази нова нагласа сред подрастващото поколение в региона, намерила израз в проповедите на Амр Халед, обяснява другата особеност на близкоизточното киберпространство- афинитетът към дискусии. Младите мюсюлмани имат мнение и искат техният глас да бъде чут, а интернет им дава възможност за това. Чрез «глобалната мрежа» беше направен опит за нещо, което не беше практикувано досега в региона- измерване на общественото мнение. На много сайтове като този на «Ал Джазира» се поставят онлайн анкети по въпроси от обществен интерес. Макар резултатите им да не могат да се сравнят с едно задълбочено социологическо проучване, те все пак дават някаква представа за обществените настроения в мюсюлманския свят.
Но основното пространство за «виртуален дебат» си остават форумите и чатовете. През ноември 2003 г. съществуват повече от 750 активни близкоизточни форума, от които около 60 са изключително популярни. Освен форумите на споменатите по- горе страници на Амр Халед и «ИсламОнлайн», трябва да споменем ролята, която играят за публичният дебат, ветерани като основаният през април 1998 г. «Ал- Саха Ал- Арабия» (буквално «арабски форум» alsaha.com), «Суалиф» (Swalif.net, осн. авг. 1999 г.) и «Арабс Гейт» (Arabsgate.com, осн. юли 2000 г.), които си остават едни от най- посещаваните уеб-страници в Близкият изток до днес. Основните теми за дискусия, както беше отбелязано по- горе, са религия, политика и отношенията между половете- въпроси, които по една или друга причина са «неудобни» в реалната йерархична среда, господстваща в тяхното ежедневие. Изследователят на арабското интернет пространство Хелми Номан е направил проучване на 338 арабско езични онлайн форуми в периода между юли и септември 2005 г. Той открива, че ислямски ориентираните форуми са най- обичайни (27 %) с подкатегория на «джихади» форумите, които са малко, но изключително активни. Само 5 % са посветени на политиката и текущите дела, много малко в сравнение с другите категории, включващи спорт (6%), развлечения (13 %), фондовата борса (11%) и компютри (17%). Номан също така отбелязва, че 42 % от всички арабски «Яхуу Групс» са посветени на секса. Интернет дискусиите посветени на секса са един от малкото начини за младите хора в региона да получат информация по тази иначе «парлива» тема, предвид че в Близкия изток тя се смята за част от интимния свят на индивида и дори няма опити за някаква просвета по тези въпроси. Друга будеща интерес подробност е, че две групи стартирали като «секс», впоследствие започват да дискутират религиозни теми.
Както се вижда от изложеното до тук, способността на интернет да прекрачва създадените граници, способства за разширяването на обществения дебат и включването в дневния ред на теми, които до скоро са били старателно избягвани. «Виртуалното пространство» създава атмосфера на свобода и толерантност. Нещо, което липсва в реалното ежедневие на жителите в региона. В киберпространството те се чувстват по- свободни да изразят своето мнение, използвайки псевдоними, за да избегнат държавния контрол, макар да съществуват редица способи, чрез които да бъде разкрита тяхната самоличност. Нарушават се табута, които в реалният живот не могат да бъдат игнорирани. Граждани на арабски страни обсъждат арабско- израелските отношения в чатове и форуми с евреи, нещо трудно осъществимо лице в лице, чрез поща, или чрез телефон, предвид че между мнозинството арабски държави и Израел отсъстват такива връзки.
Но макар и да дават възможност за изява, форумите имат различни механизми, чрез които да ограничават изразяването на «неудобни» мнения, а и доста често дискусиите в тях еволюират до караници с «нецивилизован тон», което накара интернет потребителите да потърсят ново място, където да публикуват своите мнения. Над «виртуалния хоризонт» в мюсюлманския свят изгря звездата на блоговете.
Интернет вече изгражда една нова «виртуална публична сфера» в региона, но дали тя ще окаже влияние върху близкоизточната реалност?

Публикувано в Списание “Изток- Запад”, Брой 4, април 2009

Краят на войната...

2009-06-25T19:45:00.002+03:00

На С.

Всяка война рано или късно трябва да свърши...
Особено ако е тотална...
Няма значение как...
Просто трябва да свърши!

Независимо дали ще загубим “Македония”, или “сърцето” си. Те така или иначе вече са изчезнали под тоновете бомби и реките от кръв. Очертанията им са нереални и вече не могат да служат за алиби на кръвопролитието. Всичко вече е стигнало точката на безсмислието...
Това е края на войната.

Когато изморените махмурлийски погледи на враговете се срещнат невярващи над касапницата на полесражението. След това всеки от тях ще побърза да обърне гръб и да поеме в различна посока. Всеки със своята тежест и товар.
Радостта на победителя ще се вгорчава от тънкия глас на страха от реванша на съдбата. А победеният ще е толкова смазан, че няма да проумее, че за пръв път може да диша свободно, без страх.

Всъщност, победители и победени няма. Всичко е относително...
Всъщност, победителят е един – дивата изгаряща страст за живот. Тя заглушава всичко. Самият живот!
Скоро забравата ще покрие белезите и радостта ще замени умората.
До началото на следващата война...

Но всяка война си има край.

Спете спокойно, деца!

П>С>

- Всяка? - попита тя
- Да, всяка- излъгах я аз, защото знаех за нескончаемата война вътре в мен, която водя всеки ден, както и мнозина други...
Не, не лъжех! И тази война ще има край... При това неизбежен! :)

(Sofia) Underground 2009

2009-05-14T13:29:00.000+03:00

Ако не сте разбрали, вчера започна фестивала Sofia Underground. А ако не знаете какво е Sofia Underground, може би това е една добра възможност да разберете или пък сте от хората, които не се интересуват от съвременно българско изкуство извън официозните изложби и кичозните представяния.

Ако сте от първите, вижте програмата тук>

Ако сте от вторите, не си губете времето.

За мен този фестивал си остава едно свободно пространство за обмен на идеи от хора с алтернативно мислене. Все пак е хубаво ъндъргранда да излиза на повърхността веднъж годишно. :):):)

Близкоизточно танго

2009-05-03T02:27:00.001+03:00

Ела по- близо, скъпа моя (скъпи мой)

Достатъчно живя толкова далеч

Достатъчно бяхме разделени

Ела, преди да остареем,

Преди любовта да умре

Ти си моята любов,

Ти си моят въздух,

Всичко за мен

Моят живот е за теб

Мога да се пожертвам за теб

Ти си моята надежда

П>С>

Съжалявам за куция превод, но дотук ми стигат силите.

П>П>С>

Спрете да ми звъните, пътувам и не искам да ви набутвам.

Грация и гравитация 2

2009-03-25T15:15:00.002+02:00

Винаги...

2009-02-18T04:26:00.000+02:00

Във вихъра на танца :)

2009-01-10T14:08:00.001+02:00

П>С>

Щастлива 2009 година!

П>П>С>

Качеството на снимката не е много добро, но предвид апарата и движението- можем да кажем, че е супер. :)

Разни истории...

2008-12-18T20:32:00.000+02:00

Станах късно. Много късно не само за моите, но и за общоприетите стандарти за делничен ден. Главата ми тежеше от прекалено много сън, а не от безсъние. Последните два дни си дадох “лабаво”, щото така ми подсказа умореното ми тяло с повишената си температура. Докато чаках кафето да заври и пушех първата цигара за деня, пак се сетих за “Оазис”-а. През последните дни често се сещам за него...

В началото на прехода в махалата се появиха две заведения- “Оазиса” и “Дървеното”. Първите рожби на прохождащата бизнес инициативност. Днес собственикът на “Дървеното” притежава цял търговски комплекс. Построи го в съседство на мизерната будка. Не искаше да я бута от сантиментални подбуди. И сега там правят най- добрите сандвичи в квартала. Това е приказката за успелия през прехода. Но историята на “Оазиса” е малко по- различна, макар и също типична за периода. Разширена метална конструкция, която отвън не се различаваше от познатите ни до болка будки. А вътре... Вътре псевдолукс с провинциален привкус, ротативки, евтин алкохол и бандитски мутри. Сбиване всяка вечер по познат сценарий. Ченгетата вече им беше втръснало да идват по сигнали от околните къщи и блокове, а и си имаха приказка с управителя. Но през зимата на 98/ 99-а (не си спомням началото на едната или края на другата) един от вечерните побои излезе извън контрол, в резултат на което заклаха бармана и още някакъв индивид. Явно този инцидент не можа да мине тихомълком както другите и се започна шумно разследване, в процеса на което установиха, че “Оазис”-а няма никакви разрешителни- нито за строеж, нито за продажба на алкохол...
Вече са минали почти 10 години от тогава, но въпреки че парцела, на който е разположено заведението е изключително апетитен, а постройката незаконна, никой не смее да я бутне.

ХХХ

През последните дни Щутгард е хит. Повече камери отколкото в Холивуд, а полицаите са на всяка крачка. Всяка втора новина или тема в емисиите е свързана с положението в Студентски град. Онази вечер и ние снимахме там. Макар да смятах, че няма смисъл. Темата е толкова опоскана вече, че нямаше накъде.
Анкети сред състудентите на убития Стоян Балтов... Диапазонът от въпроси е известен, отговорите също...
“Защо?” “Манталитет...” “Селяния...”
Всеки трети казва, че е участвал в сбиване или е бил жертва на нападение.
Някакво момче обяснява, че редовно охраната в дискотеките го биела, но той продължава да ходи!
Нямало да се откаже.
В първия момент мисля да се заям с неговия “мазохизъм”, но един от приятелите му ме отклони с реплика, а той през това време изчезна.

После се замислих...
На 5 декември е убит Балтов. Новината минава тихомълком почти по агенциите. Кратък репортаж по БНТ.
Случилото се не ме учуди. Положението в Студентски град е такова от години. Две седмици преди да убият Балтов, пребили някакво момче, което пресичало на пешеходна пътека и “засякъл” някакъв джип.
Обичаен инцидент.
8 декември
Купонът е страшен. Никой не мислеше за убития студент. Бях скапан и макар да имах 4 предложения за празнуване, мислех да поспя. Но ми се обади Х. Не исках да бъде сама на празника, пък и апетита идва с яденето... Решаваме да отидем в един от клубовете, където ме каниха мои приятели. Изкарваме си страхотно. Клубът е готин, но знам кой е собственика му...
Истината е, че няма алтернатива. Развлеченията в София са монопол на мутрите. Те определят как ще се забавляваме. Независимо къде ще седнеш, похарчените пари ще отидат в джоба на някой дебеловрат. Това е най- бързия начин да переш и да печелиш пари. Ние сме ходещите постъпления за тези заведения...
Онзи “мазохист” донякъде е прав. Страхът има много измерения. Дали ще си седиш вкъщи, или ще бъдеш навън, пак си жертва.
Да се откажем да танцуваме, да се веселим...
Пак сме умрели.

Купонът свърши. Студентите изтрезняха. “Дойде” време за протест.
Сценарият оттук нататък е познат.
Ако трябва и жандармерията ще се намеси.
До след няколко седмици, когато всичко ще си тръгне по старому.

А ние ще продължим да работим за мутри и да харчим спечелените пари, като се веселим в техните заведения...

Кръгът се затваря отново.

В очакване на изгрева...

2008-12-17T12:59:00.002+02:00

Така

или иначе

слънцето ще изгрее...

Кръгът

2008-12-08T02:15:00.001+02:00

Знаеше, че има много лица. Дори можем да кажем маски. Винаги е бил плъзгав като риба...

Затова не му повярва...

Макар този път да беше искрен и да не се прикриваше.

Може би пък това беше причината за откровеността му- знаеше, че няма да го вземе на сериозно.

Дъ Жазз!

2008-12-06T15:57:00.007+02:00

:)

Поздрав!

Фарид Тукхбатулин: Туркменистан – официално и неофициално

2008-11-27T18:51:00.003+02:00

В информационните емисии рядко присъстват новини от и за Туркменистан. Причината не е само в отдалечеността и географската изолираност на страната. Почти веднага след обявяването на независимостта, в Туркменистан е установена диктатурата на Сапармурад Ниязов, която според външните наблюдатели е много по- лоша дори от предхождащото я комунистическо управление. Държавата се изолира от външния свят. Диктаторът, нарекъл себе си Туркменбаши (баща на туркмените), не само не допуска създаването на политически партии и потиска гражданските свободи, но забрани дори киното и театъра като ‛неприсъщи на туркменската култура‛. Всички туркменци са принудени да учат наизуст неговата книга ‛Рухнама‛, предназначена да е ‛духовен пътеводител‛ на нацията. Ексцентричността на Ниязов стига дотам, че променя календара и именува месеците на себе си и на членове на семейството си. Реално погледнато, в Туркменистан няма никакъв обществен живот извън прищевките на диктатора. През 2006 година Сапармурад Ниязов почина изненадващо, но новият президент Курбангули Бердимухамедов сякаш не смята да прави радикални промени в управлението на страната. Въпреки някои признаци за ‛отваряне‛ към света, все още има дефицит на информация за случващото се там. Тази средноазиатска държава привлича вниманието заради огромните залежи от газ и нефт, намиращи се на нейна територия. Европа вижда в туркменския газ алтернатива на енергийната си зависимост от Русия. България също е заинтересувана от този проект, тъй като предполагаемият газопровод ще минава през нейна територия.

Фарид Тукхбатулин е един от най- известните туркменски правозащитници и дисиденти. През 2003 година е осъден от режима на Ниязов на три години затвор заради неговата дейност като граждански активист за човешките права. Под международен натиск присъдата е отменена, но той е принуден да замине в изгнание. Не прекъсва връзката със своята родина и следи внимателно случващото се там. Автор е на редица статии и репортажи за проблемите с гражданските свободи и вътрешнополитическата ситуация в Туркменистан. Основател е на неправителственото сдружение ‛Туркменска инициатива за граждански права‛. Работи в тясно сътрудничество с редица организации, като Амнести интернешънъл и ОССЕ.

- Какво доведе до установяването на диктатурата на Сапармурад Ниязов в Туркменистан? Възможно ли беше друго развитие на събитията, което да изведе страната на пътя към демокрация?

- Поколението на моите родители, както и нашето, въобще нямаше представа какво е това ‛демокрация‛. Ние сме родени и отрасли в Съветския съюз при условията на еднопартийна система. Нямаше свободна преса, нито право на сдружаване. Едва по времето на Горбачов се появиха някакви наченки на подобни явления. Но централноазиатските републики, които се намираха в периферията на СССР, бяха много малко повлияни от това, което се случваше в Прибалтика, Украйна и Русия. Когато Горбачов назначи Ниязов да ръководи Туркменистан, той го плашеше, че ако в Средна Азия се даде прекалено много свобода и започне процес на демократизация, това ще доведе до поява на радикален ислям. Затова Горбачов даде картбланш на Ниязов да управлява, както смята за нужно, за да не допусне такова развитие. Ниязов също беше възпитан в духа на комунистическата идеология. Затова и ръководеше Туркменистан, както си знаеше - с чисто административни, командни методи. Така че, когато в Русия се появиха наченки на алтернативни политически партии в средата на 80-те години на миналия век, в Туркменистан такива не възникнаха. Имаше неголямо движение на представители на интелигенцията, но Ниязов бързо се справи с тях. Той се грижеше нищо да не застраши неговата еднолична власт.

- Сега, при управлението на новия президент Курбангули Бердимухамедов, се забелязват признаци на смекчаване на режима - в страната вече има интернет... Дали това не е начало на либерализация?

- Да, наистина беше върнат старият календар, кинопрожекциите бяха разрешени и има интернет. За мен най-голямата промяна, предприета от новия президент, е облекчаването на режима за движение вътре в страната. Преди имаше големи проблеми да се отиде от едно населено място в друго. Трябваше да минете и да бъдете проверени поне от няколко полицейски поста. Сега вече не е така. Но каквото и да си говорим, всички тези промени имат декларативен и козметичен характер. Освен това, Туркменистан няма капацитет да се възползва пълноценно дори от тези козметични промени. Например, Бердимухамедов разреши отново оперните представления, но вече не са останали кадри, няма певци. Професионалните артисти или избягаха в чужбина по времето на Ниязов, или вече не са между живите. Сега някакви студенти, току-що завършили музикалното училище, се опитват да направят нещо. Можете да си представите какво ще бъде нивото. А що се отнася до интернет, преди да бъде създадена мрежа в страната и да бъде разрешено нейното ползване, Бердимухамедов покани няколко компании да изработят система, контролираща трафика от и за Туркменистан. Първоначално туркменските власти се обърнаха за помощ към Китай - както е известно, Китай има най-добрата система от този тип. Но китайското правителство отказа, тъй като се опасяваше, че ако предостави такъв софтуер на Туркменистан, може да има изтичане на информация и той да попадне в чужди ръце, в следствие на което да бъде създаден механизъм, чрез който тази програма да бъде ‛заобикаляна‛. Накрая програмата беше създадена от украински специалисти. Демократична Украйна постави филтриращ сървър, който да цензурира информацията, постъпваща чрез интернет в Туркменистан. Трябва да се има предвид, че тук голяма роля изиграха цените на газта - Украйна купува туркменски газ. Туркменистан постави като условие за гарантиране на газовите доставки създаването на тази система. Всъщност, Бердимухамедов позволи достъпа до интернет, когато реши, че глобалната мрежа не застрашава неговото управление. Достъпът до ‛лоши‛ сайтове е спрян. Става дума за уеб страници като тази на моята организация - ‛Туркменска инициатива за граждански права‛. Но, от друга страна, дори наличието на такъв интернет в Туркменистан е нещо хубаво. Сега младежите, които искат да продължат образованието си зад граница, има откъде да черпят информация за чуждестранните университети и образователните програми. И все пак не смятам, че това е стъпка към демокрация. Това е просто смекчение на режима в определени граници. До този момент не е казана нито дума по големите вътрешнополитически проблеми. В Туркменистан все още няма закон за политическите партии. Не съществуват профсъюзи, както и нормативна база за тяхното създаване. Няма закон, който да гарантира правото на достъп до свободна информация на гражданите. Всичко извършено досега е пожелателно и зависи от настроенията на режима.

- Споменахте опасността от засилването на влиянието на радикалния ислям в региона на Средна Азия. Каква е ролята на исляма в обществения живот на съвременен Туркменистан?

- Досега страната не е имала проблем с радикалния ислям. Туркмените не са особено религиозна нация. Те винаги са били номади и никога не са строили големи джамии или религиозни средища. Ислямът в Туркменистан се разпространява на битово ниво. Но през последните 10- 12 години доста млади хора заминаха да учат в Турция и се връщат оттам с ислямистки уклон. Някои от завърналите се студенти създават ислямски организации и общности, в които религията вече играе голяма роля. Интересно е, че тази тяхна дейност се посреща с одобрение от останалите туркмени. След обявяването на независимостта голямо разпространение получиха такива негативни социални явления, като наркоманията и проституцията. А в малките селца, където тези ислямски радикали или религиозни младежи са се установили и имат влияние, няма наркомани и проститутки. За изкореняването на наркоманията и проституцията те понякога прибягват и до физически наказания. Но жителите на околните селища забелязват, че в тези села има относителен ред и това им прави впечатление. Казват си, че начинът да се справят с негативите на съвремието е религията. Затова съществува тенденция към засилване на влиянието на исляма и религията като цяло. Ако това развитие на нещата се запази, не бих се учудил до 20 години в Туркменистан вече да съществува проблем с радикалния ислям.

- Странно е, че тези религиозни влияния идват от Турция.

- В Туркменистан сега съществуват 14 турски училища, които бяха открити през последните години, най-вече при управлението на Ниязов. И по-голямата част от тях са създадени не по инициатива на турската държава, а на частни благотворителни религиозни фондации. Повечето ученици, които завършват тези училища, заминават да следват в Турция и то предимно във висши религиозни учебни заведения.

- А в тази връзка какви са междудържавните отношения между Турция и Туркменистан? Има ли тежнения за по-голямо сближение на база близките езици и култура на двата народа?

- На междудържавно ниво не се забелязват някакви особено близки отношения, въпреки близостта в манталитета, езика и културата на двата народа. Но много турски бизнесмени и компании работеха (и продължават да работят) в Туркменистан, ползвайки се с благоразположението на президента Ниязов. Грубо казано, те си деляха парите. Ниязов им поръчваше строителството на големи скъпоструващи сгради, които бяха абсолютно ненужни; за тях се даваха повече средства, отколкото беше реалната им стойност. Затова сега Ашхабад се е превърнал в огромна строителна площадка насред пустинята.

- Как се вписва Туркменистан в Общността на независимите държави, в Централноазиатския съюз - организацията, която обединява бившите централноазиатски съветски републики?

- Сапармурад Ниязов влоши отношенията с всички съседни страни - Азербайджан, Казахстан, Узбекистан... Той ругаеше президентите на тези държави. Казвам ругаеше в буквалния смисъл на думата. Те се караха като съседи в някоя селска махала. Естествено, отношението към Русия беше по-различно. Той все пак схващаше, че тя е сериозна сила и има голямо влияние. Но това не му попречи да спре газопровода към Русия за две години в началото на 90-те години при управлението на Елцин. Русия беше принудена да направи отстъпки и да повиши цената на газта. Тогава Ниязов разбра, че макар Русия да е силна държава, той има средства, чрез които да накара и нея да му се поклони. След това Туркменбаши престана да се отнася с уважение към която и да е държава в региона. През септември 2006 година Ниязов отново затвори кранчето на газопровода към Русия и Газпром беше принуден да увеличи изкупната цена с 54%. Беше го страх единствено от американците. Опасяваше се, че те могат, ако решат, да проведат военна операция като в Афганистан или Ирак, за да свалят режима му. Макар, според мен, САЩ да нямаха такива намерения, все пак той имаше страх от тях.

- А какви са отношенията с Иран? Миналата година бяха преустановени доставките на туркменска газ и за Иран.

- Отношенията с Иран бяха обтегнати още при Ниязов. Основният спорен въпрос между двете страни е водата. Има няколко реки, които преминават през Туркменистан и Иран, а у нас селското стопанство е зависимо от изкуственото напояване. А Иран задържаше по-голямата част от водите за себе си. После беше построено огромно съвместно водохранилище, но Иран отново искаше по-голяма част от водата, мотивирайки се с по-големия инвестиционен дял в начинанието. Така че, макар да не бяха афиширани публично, проблеми между двете страни съществуваха. Накрая иранското правителство постави условие: ако не му се изплатят инвестициите, ще спре водата. Туркменистан пък в отговор им преустанови подаването на газ в края на миналата година. Така Иран беше принуден да отстъпи.

- А какво мислите за европейската политика към Туркменистан? Вероятно сте запознат със ‛средноазиатската стратегия‛. Изпълнима ли е тя?

- Да, Европейският съюз разработи стратегия за отношенията с петте страни от Централна Азия. Когато се срещаме с депутати от европейския парламент или други европейски функционери, те ни уверяват, че в тази стратегия са включени и проблемите с правата на човека, както и планове за демократизация на региона. Ние пък им предлагаме различни програми за осъществяването на тези цели. Но когато говорим неофициално, те ни казват, че поставянето на условия на Туркменистан за провеждането на каквито и да било реални реформи е ‛опасен и трънлив път‛, тъй като това означава да се ‛затворят‛ всички останали преговори. Страхуват се, че Туркменистан ще ‛загуби‛ икономическия си интерес към Европейския съюз, още повече, че сега Европа иска да си осигури газови доставки оттам. Затова неофициално европейците направо ни заявяват, че няма да настояват за съблюдаване на правата на човека. Европейските инициативи в Туркменистан се ограничават с образователни програми за правителствените чиновници или брошури за човешките права, но никой не смее да засегне въпроса за политическите затворници или да се поинтересува защо са изпратени в затвора. Не се пита защо не се позволява на опозицията да действа в страната или защо не се разрешава създаването на обществени организации. Европейският съюз оставя всички тези проблеми на заден план и не иска да ги постави на масата.

- И все пак изграждането на газопровода към Европа няма ли да спомогне за отварянето на страната? Като икономически партньор вероятно Европейският съюз ще има повече възможности за влияние и натиск върху режима.

- Не вярвам. Ще стане точно обратното. Туркменистан ще разполага със средство, което ще му позволява да оказва натиск върху Европа.

- Явно не разчитате на външна помощ за демократизацията на Туркменистан. Виждате ли изобщо някакви възможности за либерализация и промяна на положението в страната?

- Знаете ли, когато говорим с представители на Европейския съюз за демократизацията на Туркменистан, те ни питат дали има алтернатива на режима. Т.е. има ли някаква солидна опозиционна сила, на която да може да се разчита за тези промени. Засега обаче туркменската опозиция не е разработила някаква своя конкретна програма или предложение, които да представи както на международната общественост, така и вътре в Туркменистан. Затова, искат или не, европейците са принудени да работят с Бердимухамедов. Ситуацията в Туркменистан е изключително сложна. Затова и демократизацията на страната ще бъде труден и продължителен процес. Дори ако утре Бердимухамедов бъде сменен от някой друг, новият лидер едва ли ще действа по друг начин. Трудно ще се намери човек, който да махне с ръка и да каже: ‛от утре ще се създават партии, вестници, ще има честни избори‛. Всеки, който се нагърби с управлението на Туркменистан, ще се страхува да не направи грешна стъпка, която да обърне страната наопаки и да доведе до хаос. Всъщност, те не се боят толкова от реакцията на населението, а от външна провокация. Туркменистан има стратегическо положение. Той е точка, в която се преплитат много интереси. На територията на страната работят службите на редица държави - турски, китайски, пакистански... Основният страх е, че при една либерализация на режима някоя от тези спецслужби може да извърши провокация, която да доведе до катастрофа не само за държавата, а и за тях лично, сваляйки ги от власт. А да управляваш Туркменистан в сегашните условия е сладка и изгодна работа - страната е богата, няма никакъв контрол над управляващите и можеш да крадеш, колкото си искаш. Моделът не е добър, но никой не смее да го промени.

- А вътре в страната не съществуват ли някакви опозиционни групировки?

- Туркменската опозиция се намира основно зад граница. Но тя е изключително слаба и не предприема никакви действия.

- Доколкото разбрах, на територията на Туркменистан свободно работят специалните служби на всички страни, които имат интереси в региона. Оказва се, че държавната сигурност на Ниязов, всяваща ужас в туркменските дисиденти, дори когато са в чужбина, не може да контролира положението на собствена територия. Звучи странно един авторитарен и силов режим да допусне такава ситуация.

- Ситуацията изобщо не е странна. Туркменистан не разполага с качествени специалисти дори в областта на държавната сигурност. Туркменските служби не могат да съперничат на руските, китайските или турските си колеги. Освен това и в този сектор цари невероятна корупция. По време на своето управление Ниязов въведе доста странна система. Сменяше ръководителите на министерства и служби на всеки шест месеца. За тези шест месеца никой от назначените не се грижеше да въведе ред в повереното му ведомство. Те мислеха само как да напълнят джобовете си. Корупцията и наркоманията, според мен, са двата най-големи проблема в Туркменистан, които ще доведат страната до катастрофа.

- Тоест, вие не очаквате някаква активност или натиск от страна на населението вътре в страната за промяна на статуквото. Ако съм схванал правилно вашите думи, избухването на каквито и да е брожения или дори ‛революция‛ в Туркменистан ще са дело на чужди служби, целящи да докарат на власт хора, които да обслужват техните интереси?

- Не казвам, че е 100 % сигурно да се случи това, но този сценарий изглежда най-достоверен. За населението в момента няма значение кой ще бъде на власт. Когато Ниязов почина и дойде новият президент, хората се надяваха, че той ще им осигури работа, тъй като в Туркменистан има огромна безработица. Очакваха, че ще се подобрят условията за живот, защото държавата е изключително богата, а те живеят в нищета. Но нищо такова не се случи и населението е разочаровано от новия президент. Единственото, заради което туркменците биха излезли на улицата (да кажа отново, че това е малко вероятно да се случи утре), е липсата на работа и възможност да издържат семействата си. Тях не ги интересува дали ще ги управлява диктатор, цар или шах, стига да имат работа. Демокрацията и правата на човека в момента са последна грижа на туркменците, за съжаление.

- Не виждате ли някакъв оптимистичен сценарий за подобряване на положението в страната?

- Аз съм преди всичко общественик и правозащитник, а не политик. Считам, че докато в Туркменистан не се даде възможност на хората да изградят гражданско общество, т.е. да се научат сами да решават проблемите си, демокрацията ще бъде невъзможна. Когато изградим гражданско съзнание, ще можем да мислим за демократични реформи. Но това ще бъде доста продължителен процес.

Разговора води Явор Михайлов- Ворце

Публикувано в “Култура”, Брой 41 (2524), 27 ноември 2008 г.

Жесток свят

2008-11-18T03:34:00.001+02:00

Така

или иначе

си е жесток...

Голямата промяна

2008-11-10T17:55:00.002+02:00

Всички говорят за “голямата промяна”. Имам предвид избора на Барак Обама за президент на САЩ. Малко ми е странно. Тези високопарни изказвания и радост, особено в Европа и България, са малко закъснели, според мен. Промяната е настъпила много отдавна, но тогава никой не го е забелязал. Защото тя е била тиха и незабелязана. Изборната победа на Обама е само логичния й завършек.

Епитафия

2008-11-03T15:51:00.000+02:00

На М.

Почивай в мир, брат!

Едно ще ви кажа за него, което се надявам някой да каже и за мен някой ден:

“Умря, както и живя- безпътно. Но все пак живя!”

Резервация

2008-10-31T11:11:00.001+02:00

- Добър ден, бирария ХХХ

- Добър ден, искам да запазя маса за довечера за четирима...

- При нас резервациите се правят на място срещу капаро...

- А няма ли възможност да я направим по телефона, в момента съм на работа и ми е трудно да изляза, за да направя резервация.

- Не, така е при нас. Капарото е 10 лева на човек и се приспада от сметката, а не се връща.

- Ами... Приятен ден.

- Приятен ден и на вас.

П>С>

Публикацията много бързо привлече вниманието на познати и приятели. Получих запитвания по скайп и кю коя е аджеба тази бирария и защо не я споменавам поименно. Отговорих, че тя не е единственото заведение в София с подобна политика, но въпреки това запитванията продължиха. Та щом толкова ви интересува- става въпрос за "Лучано" на пл. "Славейков".

Социален социопат !

2008-10-25T14:22:00.000+03:00

Току-що разгледах блога на една позната. Погледът ми попадна на връзките, които е сложила към други блогове. Оказа се, че и аз присъствам там. Но това, което ме удари по главата, е определението, дадено за мен:

“Явор- социален социопат”!

Не може да бъде казано по- добре! : D

Унижените и оскърбените (За бедността и богатството като житейска теория)

2008-10-22T02:45:00.001+03:00

На известна степен от мизерията вече нищо не води към нещо друго: и надеждата, и отчаянието изглеждат безсмислени, всичко се събира в един образ.

Албер Камю "Лице и опако: Между да и не"

“Може да сме бедни, но сме честни!” Това беше девизът на жителите на квартал “Долно нанагорнище”, една от многото подобни китни бетонни махали в красивия и прелестен град София, иначе столица на някаква си държава(?), наречена България. Този лозунг беше постоянна реплика в устата на неговите жители. И не беше чудно. Квартал “Горно Нанагорнище”, както повечето от тези комплекси, построени по времето на комунизма, беше “работнически”. Поне така се смяташе до прословутата дата 10 ноември. След това си остана преобладаващо такъв, макар някои да бяха повече работници от други. По- голямата част от жителите му работеха като хамали по стоковите борси или като труженици в комбинати като “Кремиковци”. Е, естествено, имаше и интелигенти, служители и други подобни, които бяха попаднали в махалата заради безмилостния жребии, наложен им от райсъвета при раздаването на жилища. Но това нямаше значение, защото по времето на комунизма всички бяха равни. Или по- скоро равно бедни. Ала след като привидната уравниловка отпадна, се разбра, че не всички са равни. Някои индивиди като Пешо Бичето почнаха да вадят много пари по неведоми пътища, да карат скъпи коли и да обзавеждат луксозно панелните си дупки, докато другите си кютаха на опашките и вечер вкъщи при режим на тока 2 към 1. Та вечер мъжете от квартала се събираха в “Дървеното”, мизерното капанче на централния ъгъл на махалата и гледаха злобно как Пешо Бичето прави кръгчета с новия си баварец и поредната перхидролена блондинка до него. От време на време някой от тях плюнеше злобно и процеждаше през зъби: “Може да сме бедни, но сме честни!”. А вътрешно би дал всичко, за да е на негово място, но не му стискаше да си признае. “Гроздето е кисело”- максима стара колкото света. Но след като бачкаш за 200 марки, жена ти прилича на крава, а повече лежиш под трошката си, отколкото да я караш, какво ти остава?!?!?! Не можеш да промениш нищо. Не ти стига смелост или познания. Тогава? Да си теглиш куршума? Е, не! Разбира се, че ще потърсиш нещо, което да осмисли жалкото ти съществуване, някаква свръхестествена житейска философия. И те я бяха открили- честността. В махалата съществуваше някакво равенство между понятията бедност и честност. Макар че повечето не се свеняха да правят дребни мизерии на съседите си като кражбата на ток например. Въпреки това си оставаха “честни” и напълно реално “бедни”. Жителите на махалата странно напомняха на героите на Достоевски с начина, по който се вживяваха в ролята си на страдалци, типично по източноевропейски, може би по православному.

Но можеше да бъде и по- зле. В Индия пък има поговорка “По- добре гладен, отколкото уморен”.

На известна степен богатство самото небе, както и звездната нощ, изглеждат естествени блага. Но в подножието на стълбата небето отново добива цялата си стойност- една безценна милостиня...

Албер Камю "Лице и опако: Между да и не"

Захвърли топката и се излегна на една от малкото останали здрави пейки в кварталната градинка, за да си отдъхне след тежкия мач. Мислеше да постои само миг или два, но нещо привлече вниманието му и той застина. Беше топла есенна вечер. Вече се стъмваше и пищящите дечурлига бяха прибрани по къщите. Настъпи дългоочакваната тишина. Изминаха часове, но той не помръдна. Тъмнината вече беше на път да го погълне съвсем и да го превърне в част от сенките на пейзажа, когато в далечината се чу свистене на гуми и два фара го простреляха фронтално.

- Тук ли си бе, баце?!

Кимна мълчаливо. М. тресна вратата на ланчията и приближи.

- Къде ли не те търсих... Хайде да те водя на клуб.

- Не тази вечер...

- Защо?! Във вип-а сме! Фраш е с пички!

- Ами отивай!

- Добре ли си? Какво правиш?

- Гледам.

- Какво гледаш?

- Звездите.

М. обърна поглед нагоре. Небето беше ясно. И звездно. После пак го погледна. Беше разбрал. Отиде до колата, изключи фаровете и се върна. Бръкна във вътрешния джоб и извади половинлитрова бутилка с марково уиски, отпи и му го подаде. Той също отпи. След това М. приседна на тревата до пейката и двамата се загледаха в небето, продължавайки своя разговор със звездите.

Има различни видове богатство, както и различни видове бедност.

П>С>

Бях замислил този текст по повод на БлогДеня на 15-ти, който беше посветен на бедността, но имах прекалено много работа, затова го публикувам сега, макар да не съм го доизкусурил, но нямам и време. :(

Както дъждът на пустинята

2008-10-18T01:15:00.001+03:00

Така

Или иначе

Липсата се усеща.

Стокхолмският синдром на “любовта” и капитализма

2008-10-05T12:29:00.003+03:00

- Интимните връзки на работното място са вредни за бизнеса. Факт! Но я ми кажи, как да завържеш връзка извън работата? Работим по 12- 18 часа, после минаваме през бара, обръщаме по 3 големи и се прибираме пребити... Понякога забърсваме в дискотеката някоя, дето на другата сутрин се чудим коя беше...

- Дааа, така е! – присвих рамене и отпих от брендито- Ами... Ти имаш хубави колежки, аз също- ще те запозная с моите, ти с твоите, па може да излезе нещо...

Засмяхме се.

Наскоро един приятел се ожени за своя колежка след тригодишна връзка. Приятелка пък е завъртяла любов с колега и сагата им продължава повече от година. Тези хора са непрекъснато заедно- почти по 24 часа в денонощието. Твърди, че е много щастлива. Иначе е много свободолюбив човек и обича постоянно да е в движение, харесва промяната...

Затова се озадачих, когато разбрах за "аферата" й. Но тя ми отговори, че се “чувствала свободна ”. Знам ли. На мен подобни връзки ми изглеждат задушаващи. Но напоследък има епидемия от такива. Постоянно научавам за нови работни връзки. Гореизложеният диалог до голяма степен обяснява защо се e стигнало до подобно положение. Времето е много динамично, постоянно сме заети и не можем да хвърлим поглед встрани. Нямаме време за лов, така да се каже.:)

Все повече трудовите общности заприличват на секти. Обсебват цялото ни време и внимание. Този модел отдавна е наложен в Япония. Гледах документален филм за “Мицубиши”. Представиха семейство, в което мъжът и жената работят в компанията, живеят в жилище на компанията, в квартал на компанията, естествено карат кола на компанията, всички уреди са с марката на компанията, логото на компанията беше дори върху възглавниците им. Разговорите се въртяха около работата в компанията...

Навлизаме в епоха, когато служебните отношения стават интимни, а интимните служебни.

Да живей трудът!;)

Рецесията подлуди долара ;)

2008-10-04T23:21:00.002+03:00

П>С>

Майтапът настрана, изприщвам се като гледам какво става на пазара, но така или иначе вече съм проиграл авоарите си, така че ще си сипя едно уиски, ще запаля една пура и ще гледам представлението от ложата.

Никоя жена...

2008-09-27T23:54:00.003+03:00

“Никоя жена не бива да чува, че някога друга жена е била повече обичана от нея!”

Верно е!

Проверих го!

Така че внимавайте в картинката! ;)

П>С>

“Опасен чар” си остава един от най- великите български филми за мен.

П>П>С>

Апропо, аз също се смущавам от хубави жени.:)

Обещание

2008-09-26T11:16:00.001+03:00

Не ви обещавам нито слава, ако победим, нито безсмъртие, ако загубим и загинем!

Единственото сигурно е приятното изкарване!;)

Списание “Фокус” за “Българската политика спрямо република Македония”

2008-09-25T14:31:00.006+03:00

Още една статия написана от Зоран Димитровски за списание “Фокус”, брой 686, третираща българо-македонските взаимоотношения и създадената от Атлантическия клуб брошура.

Странници в нощта

2008-09-25T01:25:00.000+03:00

Седя си както винаги в нощта, обзет от творческо вдъхновение и пиша ли, пиша...

Някъде ме чакаха, ама забравих къде...

Но знам кой.:)

После поглеждам в кю-то, скайпа, джабера и т.н., а те са там- моите приятели вампири, вещици и таласъми.:)

Специален поздрав за потопилите се в нощната треска.

Свобода и независимост

2008-09-22T14:10:00.003+03:00

Днес, както Ви е известно, се навършват 100 години от обявяването на Независимостта на България. Докато величайшата нация се отдава на поредните празненства, фанфари и паради, аз се сетих за едно творение на Александър Дюма, което ще си позволя да предоставя на вашето внимание:

“Каква е разликата между свобода и независимост?!

Свободата е пожертване на част от своята независимост, което всеки гражданин прави, за да се създаде един общ фонд от свобода, наречен закон.

Независимостта е правото за пълно разгръщане на всичките ни способности и задоволяването на всичките ни желания.

Свободният човек е член на обществото; той се опира на съседа си, който също се уповава на него; и както сам се жертвува за другите, има право да изисква и другите да се жертват за него.

Независимият човек е дете на природата; той се уповава само на себе си; негов съюзник е планината и гората; негова закрила са пушката и камата; помощници- зрението и слухът.

Със свободни хора се създават армии.

С независими хора се създават шайки.

На свободните хора се казва, както Бонапарт пред пирамидите: “Стегнете редиците”.

На независимите се казва, както Шарет е казал при Машку: “Веселете се, момчета!”

Свободният човек се вдига при зова на своя крал или на своята родина.

Независимият човек се вдига при зова на своя интерес или на своята страст.

Свободният човек се сражава.

Независимият убива.

Свободният човек казва: ние.

Независимият казва: аз.

Свободният човек значи братство.

Независимият човек значи само егоизъм.”

По- нататък Дюма дава като пример за “независими народи и хора” черногорците, албанците и българите!

Дали е прав?!

Или това е поредния опит за омаскаряване на България в стил БиБиСи?!?!:)

Честита НЕЗАВИСИМОСТ, сънародници!

П>С>

Ей, много са нагли тия франсета! Много им знае устата, а? :)

Вдъхновение и вдъхновители... (На моята муза!) ;)

2008-09-19T21:17:00.005+03:00

Трудна е нашата пишман творческа работа. Няма шега, няма измама...

Идва режисьорът, с когото иначе се напасваме много добре, и казва “тука нещо не ми харесва, промени го”. После идва изпълнителната продуцентка, на нея нещо не й допада и пак “промени го”...

И това са леките случаи.

Имал съм ситуации от типа- “до утре искам 10 скеча, опрай са!”

Е, не се работи така!

Ник’во разбиране!!!

Творческата работа изисква вдъхновение.

А вдъхновението е трудно уловимо- трябва да го поиш, да го храниш... :)

Но никой не го е грижа!

Казах на продуцентката, че не става така, трябва ни някакъв стимул и тъй като ще забавят парите, й предложих за всеки хубав скеч да танцува пред сценаристите по един ориенталски танц!;) Досега не сме видели нито едно изпълнение! Няма кючеци- няма хубави скечове- няма кючеци... Затворен кръг!!!

Та за какво ви разправям всичко това?

“Поентата”, както казват братята македонци, на това словоизлияние е:

Хубаво е да има кой да те вдъхновява, за да можеш да твориш!

Т.е. МУЗА!

Някого, когото да докосваш с думите си и да оставяш следа...

Днес разбрах, че съм вдъхновявал някого. И ми стана много приятно.

Оказа се, че съм бил МУЗ (мъжки еквивалент на муза!).:)

Още по- хубаво ми стана, защото човекът, когото съм вдъхновявал, ми е отвръщал със същото, за което сърдечно му благодаря!

А СЕГА СЕРИОЗНО:

Истината е, че не пиша за пари (което не означава, че се отказвам от хонорарите си:)), нито за кючеци.:)

Когато разбера, че някое от моите произведения е докоснало поне един човек и го е накарало да размисли или пък го е вдъхновило да направи нещо, това ми е достатъчно, за да продължа напред. Знам, че не съм сам на този свят.

Затова наистина много се радвам, че моите неща са докоснали този човек, който, без майтап, също ме вдъхновява.

П>С>

Трябва да легна да поспя, иначе няма да спра да пиша простотии

КАКВО Е ТОВА НЕЩО "ЛЮБОВТА"?!?!?!?!?!

2008-09-19T21:17:00.004+03:00

Говорим си с една приятелка. И както си говорим, не щеш ли, пак се появи тази думичка “любов”! Някои й викат “любоф”, други “либоф”, но без значение как я изговарят или изписват хората- тя винаги изскача някъде откъм гърбо и ни халосва по главата! А като ни халоса по главата, започва едно чудене, едно маене: “Любов ли е това?!?!?!”. Наскоро и аз зададох този въпрос! Любов ли е? Или пък привързаност? Или е обич? А къде е разликата?

Мразя да употребявам тази дума, както отбелязах наскоро в блога на Лидия, но го правя. Може би от не май къде, може би от незнание...

Та реших да тръгна от общото към частното:

КАКВО Е ТОВА ЖИВОТНО ЛЮБОВТА, ПО ДЯВОЛИТЕ, И ИМА ЛИ ТО ПОЧВА У НАС?!?!?!?!

Очаквам отговорите ви в коментарите!

Па барем стигнем до истината...

Никога, ама никога...

2008-09-18T11:02:00.002+03:00

Лиза Стенсфийлд

(Принципно не смятам Лиза за особено секси, но в този клип винаги ми е обирала точките... Какви неща правят режисьорите и операторите!!!:) А дали е имала дубльорка?)

срещу Бари Уайт

Само двама...

2008-09-16T02:29:00.001+03:00

- Вие двамата ли сте?

Абсолютно безсмислен въпрос. Вероятно излезе толкова идиотски, защото беше бая подпийнала и сама не знаеше какво говори. Но разбрах какво има предвид. Питаше дали с нея сме заедно. Демек дали сме двойка...

- Ами все се опитваме да станем трима, но не се получава- засмях се аз.

ххх

След това получих доказателство колко мръсно е пияното женско (под)съзнание.

Помислила си, че искаме да направим тройка...

А думите ми имаха съвсем друг смисъл...

Комплименти

2008-09-13T09:12:00.002+03:00

Първо се подмладих.:) После жените около мен полудяха. Не знам какво става тези дни, но създанията от нежния пол се избиват да ми правят комплименти! Разбрах, че съм “привлекателен”, “елегантен”, “брадата ми отива и ме прави мъжествен”... Оказа се, че дори съм “красив” и “секси”!

Уау, не мога да повярвам! Един и същи човек ли виждаме!:)

Ето ги плодовете на еманципацията!;)

П>С>

Освен че се чувствам неудобно, започвам и да се тревожа. Ако съм съгласен за нещо с покойния генерал Лебед, то е, че “мъжът не трябва да бъде красив”.

Жените в моя живот

2008-09-13T08:08:00.001+03:00

Имал съм всички жени, които съм искал... (без една, ама добре че нея я нямах:))

А накрая винаги се чудя защо съм ги искал. :)

П>С>

Любими мои,

Не се впрягайте, този пост е в кръга на шегата.:)

Наградите на “НИЕ МЕДИЯ” за “игрови иноватори”;) в областта на медиите.

2008-09-04T10:44:00.003+03:00

““НИЕ МЕДИЯ” е уебсайт, общност, конференция и глобално движение, което има за цел да направи света по- добър чрез средствата за масова информация.”
Повече информация за организацията може да видите тук>

“НИЕ МЕДИЯ” отдава признание чрез награди на “игровите иноватори”;) (game changers): хора, проекти, идеи и организации, довели до промяна и вдъхновяващи по- добър свят чрез медиите.

Номинации се приемат до 15 септември.

Критериите за наградите можете да видите тук>

Ако смятате, че в България има личност, организация или проект, които им отговарят, номинирайте го онлайн.

Макар у нас тези награди да са неизвестни, на запад се ползват с голям авторитет.

Досадните въпроси, без които не можем 2

2008-09-03T18:03:00.001+03:00

Знаеш ли какво си мисля?

Знаеш ли какво забравих?

Не знам как е при вас, но тези два въпроса са запазена марка на нашето семейство!

А и досега не мога да си обясня техния смисъл и страшно ме дразнят.

Днес отивам да напазарувам на майка ми. Взимам списъка с покупки, отивам в маркета, пълня количката, плащам, излизам с торбите и на половината път...

Джиесемът иззвъня, а предчувствието ми се оказа вярно:

- Знаеш ли какво забравих?!

- Днес телепатичните ми способности са отслабнали- засмях се аз

- Захар! И повече вземи, че ще трябва за сладкото.

- Добре! Само това ли е?

- Да, да...

Затвори. Минах през една бакалия наблизо, взех захар и продължих. Точно пред входа мобилният ми пак изквича:

- Знаеш ли какво друго забравих?

Този път се озъбих като куче и изръмжах:

- Не!

- Хляб бе! Хляб забравих да ти кажа да вземеш!

Майки! Какво да ги правиш?!

П>С>

Започвам нещо да се плаша. Напоследък забравя прекалено много дори за нейните стандарти.:( Чудя се дали не е нещо повече от типичната ни семейна разсеяност.

Скандал

2008-08-31T15:11:00.003+03:00

Разговор онлайн

ТЯ: Нека не го обсъждаме това сега.

АЗ: Що? Крайно време е вече да се скараме:). Какво е това приятелство без нито един скандал?:). Трябва и скандали да има!:)

ТЯ: Съгласна! Но нека да е както си му е редът- на живо, с повишаване на тон, мълниеносни погледи, женски прийоми и мъжки инат.:)

АЗ: Ако искаш, и публика ще си осигурим.:)

ТЯ: Може! Аз не се стеснявам:).

АЗ: Точно така... А, няма да ми е за първи път да ме изхвърлят от някое заведение, щото смущавам клиентите.

ТЯ: Е, не, няма да стига до там, аз не мога да си позволя такава репутация;).

Понякога дори за караницата трябва подготовка.:) За да стане както трябва!

Има две неверни твърдения за скандала: че действа деструктивно на отношенията и че е абсолютно неконтролируем плод на емоциите. Имам една приятелка, която сума години на успя да се скара с гаджето си. Провокираше го, но той приемаше всичко с ледено спокойствие. Накрая тя му би шута...

Скандалът също е вид комуникация, която води до някакво напасване. Най- вече емоционално.

А когато става въпрос за двойка- често има и бонуси като див и страстен секс.:)

Тези, които мислят, че процесът на избухване не може да се контролира- грешат!

Не могат да го контролират онези, които не познават себе си и не знаят какво искат да постигнат със скандала. Дори самият “взрив” да е плод на дива емоция, всеки си е изградил сценарий, по който да протече и завърши конфликтът- мятане на чинии, тряскане на врати, пози...:) Дори в скандалите сме си прокарали невидими граници, до които можем да стигнем. Те често варират в зависимост от ситуацията и човекът, с когото се караме...

Скандалът просто е един от инструментите на нашето общуване.

Така че осъзнайте го и го приемете.:)

България и случая ”Ризински”

2008-08-30T13:48:00.006+03:00

Изпратиха ми една статия, публикувана в македонското списания “Фокус” , брой 687 от 29 август 2008, в която се разглежда така наречения случай “Ризински”. Предоставям я на вниманието на читателите на блога, изкушени от македонската тематика. За съдебното дело срещу Мирослав Ризински вече съм писал тук>

Болка до безкрай (Компенсация от дрога)

2008-08-29T16:26:00.002+03:00

Таман се подмладих и взех, че навлязох в един от най- болезнените периоди в живота си.;) Имайте предвид, че издържам адски много на болка. Толкова травми съм преживял, че второто ми име е “болка”. Даже си говорим на малки имена и сме приятели.:) С болката де! Но това, което изпитах преди няколко вечери беше неописуемо дори за моите стандарти. Осемгодишната липса на зъболекар в живота ми даде плодове. Пулпит, чудесии... 6 зъба, два от които са на косъм от вадене!

За сметка на това дрогата е в такова изобилие...

При това напълно законно!:)

Компенсира до голяма степен неудобството.:)

Абе, толкова друсан никога не съм бил!

Така че, приятели мои, простете моята абсолютна неадекватност през следващите дни...

П>С>

Малеee, ако наистина ще влизаме в снимачен процес, какви ли снимки ще станат:))))

FEAR AND LOATHING IN LAS VEGAS :))))

Но "без фира"!

Подмладявам се:)

2008-08-27T09:13:00.003+03:00

Вчера, докато си плащах сметката към нашия любим мобилен оператор;), младата секси касиерка почна усилено да ме убеждава, че трябва да вляза в “луууп”. Заявих й с усмивка, че не се вписвам в условията, тъй като съм почти на 30. Тя видимо се сконфузи. “Извинете, изглеждате на 22-23!” “Благодаря!”

Напоследък всички, с които се запознавам, ми дават по- малко години, отколкото имам...

Доста ми е странно...

Преди няколко години на някакъв купон една мацка каза, че изглеждам на 33...

Сума народ ме смяташе за по- възрастен.

Явно се подмладявам!

Вероятно заради дълбокия душевен комфорт и равновесие, които царят в мен!;)

Тъй жалки са главите наши...

2008-08-26T10:39:00.001+03:00

Майтапчийският коментар на Бла ме подсети за един от любимите ми поети- Байрон. Реших да споделя с вас едно от неговите стихотворения, което ми е много близко до сърцето. Това е и специален поздрав за Бла. Вярвам, че той, като един от най- запалените почитатели на филмите на ужасите, ще го оцени...:)

Че от мъртвец съм забрави

И само череп в мен съзирай;

Като от живите глави

От него глупост не извира.

Обичах, пиех, но умрях.

Вземи ме от земята черна,

Налей! От теб не ме е страх-

Нали ме е целувал червей?

Наместо да ги храня аз,

Бих предпочел във мен да свети

На пиршество в тържествен час

Туй питие на боговете.

Тук с ум блестях и тук дано

На вас придавам блясък днеска.

Какво по- висше от вино

Ума ни може да замести?

До дъното ме пресуши!

И тебе някой ще изрие

И със смъртта ще се сдружи,

От черепа ти за да пие.

Защо не?! щом в живота къс

Тъй жалки са главите наши,

Осъдени да гният в пръст,

Защо пък да не станат чаши?!

П>С>

Дали това не са били последните мисли на Никифор, преди да се раздели с главата си.:)

П>П>С>

Преводът е на Любен Любенов. Неговата версия ми допада най- много.

За вярата и съмнението...

2008-08-26T10:17:00.000+03:00

Вярвам само на себе си, но скептицизмът е част от моята вяра, защото знам, че самоувереността ще ме довърши!

Правило 3 от кодекса на Ворце ;)

Скелети

2008-08-21T11:01:00.002+03:00

Доста народ ме пита по кю и скайп какви са тези поеми, за които говори Jah-Sen, а аз само се усмихвах загадъчно.

Но вчера, докато разчиствах един от шкафовете, миналото изскочи и ме цапардоса по главата, и то под формата на поема (?)...

Първо ми стана малко тъжно...

А после се смях с часове... :)

Ето и причината:

На С.

Не помня!

Просто се взирам,

И ровя, и търся...

Но не намирам нищо във теб.

Какво ще остане след мен в твоята къща?

Освен кошче пълно със смет...

Спомен от нашата среща.

Ти, малка харпийо,

Но все пак моя жена!

04 юли 1996

Както се вижда от гореизложеното, критиката на Jah-Sen е напълно основателна! :)

От мен поет няма да излезе!

П>С>

Малее, к’ви глупости съм писал едно време!

Не че сега пак не пиша такива, макар и прозаични...:)

П>П>С

Напоследък нещо много се отдадох на спомени...:(

Трябва да сменим обстановката!

Любовна лудост...

2008-08-19T08:37:00.001+03:00

Не знам как се е озовал на компютъра ми, защото не си спомням да съм го свалял, но снощи, в късна доба, докато разчиствах харддисковете, намерих филма “10 неща, които мразя в теб”. Така и така беше там, та реших да го изгледам. Типична блудкава романтична история в американски стил...

Една сцена обаче привлече вниманието ми:

и се замислих за всички онези луди постъпки, които правим, за да докажем любовта си на даден човек...

Сетих се за момичето, с което

Ромео и Жулиета

Отново изиграхме,

Публика отбрана

Цял квартал събрахме

Тя стоеше на онзи балкон, а аз отдолу, точно като в шекспировата пиеса. Катерех се по решетки и бръшляни, за да вляза в стаята й. А после едни злобни старици ме гонеха с метли по дългите коридори.:) Дори извикаха полиция...

Ситуацията хич не беше розова, още повече че действието се развиваше в чужбина.:)

Спомних си и за онази, която се отказа от шестица по немски, само за да научи името ми от класния. А след това влязла в учителската стая, взела дневника ни и преписала адреса ми...

Чакаше ме на стълбите пред нас, а аз бях като в небрано лозе.:)

Изкарваше ме от часовете, за да ми каже колко хубав е денят...

Ех, либов, либов,

Какви глупости вършим в твое име...:)

От поредицата “Ех, либов, либов, ти си като жълта тиква...”

П>С>

А коя е най- щурата постъпка, която вие сте извършили, за да се докажете на някого, когото сте обичали?

П>П>С>

Липсват ми тези моменти, детската невинност и вярата...

А, сега ме накарай да се катеря два етажа...

Интересно е как се променят свалките и връзките с годините. Тази гадна улегналост направо съсипва романтиката. :)